Но нахлуеха ли милиони саботьори-войници, пригодени да действуват в условията на открития Космос…
Призля й, като си спомни добрите чувства, които питаеше към Парамитър-Солстис, а също и своето желание да се съеши! Знаеше малко за сложния механизъм, чрез който симбионтите оцеляваха в пълен космически вакуум. Солстис бе способна да промени тялото си до такава степен, че да отговори на изискванията на почти всяка ситуация. Несъмнено можеше да премахне и тънката граница, която разделяше двете симбиотични тела, образувайки единен ефективен, страшен със своята разрушителна мощ организъм. Какво щеше да остане от Парамитър като човешко същество? Симбионтите бяха физически близки и на практика представляваха почти едно цяло, но винаги оставаше някаква част, която запазваше своята расова идентичност. Тази разлика щеше да се заличи, ако Търговците изпълнеха своята заплаха. Щеше да пребъде само Солстис и такива като нея, а генетичката никога не бе изпитвала доверие към извънземните симбиотични партньори.
Дали сега недоверието й намери оправдание? Търговците не се изразиха ясно по този въпрос. Жителите на Пръстените бяха ли съюзници на офиучите или също бяха държани в подчинение?
Реши да разбере и отвори уста, но я прекъсна силен вой на сирена. Всички Търговци застинаха вцепенени от ужас или поне на лицата им се изписа угриженост. По гърба на Лило пробягаха тръпки, като видя напълно извънземните им реакции на съвсем човешките им тела!
— Почакайте само за минутка! — извика Уилям. — Изглежда е възникнал проблем! Аз ще… — Замълча рязко и внезапно загуби обичайния си облик.
Притвори очи и мускулите му се отпуснаха. Джавлин скокна на крака и се огледа неспокойно, търсейки изхода. Вафа ритна стола си и отстъпи заднишком от масата. Лило също се изправи.
Уилям заговори пак, но гласът му звучеше съвсем различно.
— Открита е активност на Нашествениците! — След това думите му преминаха в странно неразбираемо за земляните бърборене, но Търговците се обезпокоиха и групата им се размърда неспокойно.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Лило-Диана се държеше за харпуна. Китът потъваше бързо в дълбините на океана. Стигна дъното и заплува с голяма скорост, следвайки неравностите на терена.
Възбудата на жената-ловец започна да отзвучава. Почувствува горчивина от поражението си. Не бе убила чудовището и не бе имала шанс за това. Даже не бе сигурна дали бе нанесла сериозна рана.
Пусна се и китът изчезна в синята вода. Тя се понесе. Нито потъваше, нито се издигаше към повърхността.
Какво да направи оттук нататък? Докосна с ръка клапата на гърдите си. Можеше да изключи нулевия скафандър и да се удави бързо или да се издигне до повърхността и да достигне брега. Щеше да успее, тъй като скафандърът я снабдяваше с кислород, но дали имаше желание да се спаси?
Нещо се размърда над нея.
Без да знае защо, тя ритна с крака и тръгна нагоре, за да го посрещне.
То растеше бързо… (сега е под мен и все още пада)… и не направи никакъв опит да избегне сблъсъка с нея. Призракът заслепяваше очите й. Жълт ли бе? Не, многоцветен… (… с по-тъмен нюанс на жълтия цвят, отколкото надигащите се на талази облаци, които закълбиха около и под мен. Същество, като онова, в което бях попаднала преди много години…)… заобиколена от движещи се цветове и сенки, които се сляха ведно.
Стомахът й се обърна и тя усети, че пропада.
Не зная колко дълго време падах, но подобен въпрос бе лишен от всякакъв смисъл. Пропадах през времето и пространството, а също — и през моя собствен живот!
Вече не знаех къде или коя бях. Всяка секунда от моя жизнен път съществуваше едновременно.
Аз:
— стоях всред скалиста равнина, огрявана от ярко слънце и знаех, че живеех в света, наричан „Посейдон“, отдалечен на две светлинни години от Слънцето;
— плачех безутешно, завладяна от най-дълбоката скръб в живота ми, и люлеех в скута си главата на мъртъв мъж;
— падах надолу през юпитерианската атмосфера;
— изправих се лице в лице срещу мъж на име Вафа, който вдигна бавно оръжието си, след което последва изстрел;
— стисках в ръцете си нож и обмислях дали да се самоубия;
— съзерцавах как малка акула плуваше в кръгъл, въртящ се резервоар;
— тичах през гора под палещите лъчи на синьо слънце и се смеех;
— разговарях с мъж на име Куинс в обществена баня на Плутон;
— седях в конферентната зала на космическа станция с диаметър седемдесет километра, приличен на огромна автомобилна гума, и гледах филм в присъствието на извънземни;