— почувствувах как в тялото ми навлизаше еректирал пенис, а в стаята ми присветваха светлинки;
— пред мен се изправи Вафа и се прицели с лазер, за да ме убие;
— родих се в резервоар с жълта течност;
— бях петгодишна и държах майка си за ръката, докато следвахме транспортьор, който превозваше багажа ни в ново жилище;
— седях пред зеленикавия отблясък на екрана на моя компютърен терминал и изучавах различните интерпретации на данните от горещата линия;
— кацнах с космически кораб като членка на голяма колония хора на Еридани 82. Планетата се оказа пренаселена и затова се наложи да продължим пътуването си;
— минах през плитък брод в Америка. Водата, разпенена до бяло, стигаше едва до коленете ми;
— родих Алиша, моето второ дете, на път към центъра на астероида „Посейдон“;
— държах ръката на Алиша, докато тя даваше живот на моя внук;
— изправих се лице в лице срещу Вафа;
— умрях. Умрях отново. И отново…
Мислено се отблъсквах от преживяванията си. Всички моменти се случиха по едно и също време. Изчезнаха внезапно. Останаха объркани образи. Главата ми се изпразни от мисъл. Спомените ми бяха както от миналото, така и от предстоящото!
Възвърнах чувствата си. Отърсих се от онова главозамайващо възприятие, което получих, докато населявах едновременно своето минало, настояще и бъдеще. Отблъснах се мислено още веднъж и рикоширах в четириизмерния дълъг розов червей с милиони крака и множество израстъци, който представляваше целия мой живот от раждането до многоликата ми смърт. Бях едно цяло и добих всеобхващащ поглед. Разходих се по цялата дължина на моето съществувание — напред и назад, в бъдещето и миналото.
Пропаднах назад дезориентирана и смутена. Бях постигнала свръхсетивни възприятия, които не можех да достигна само посредством силата на разума си. Необикновените спомени започнаха да избледняват. Съществувах едновременно в твърде много форми по едно и също време, които не можех да разгранича или разбера. Бях заслепена или по-точно очите ми виждаха образи, които мозъкът ми не бе способен да асимилира.
Не зная колко време отпочивах в злачното и покойно място, където бях заседнала. Времето спря. Всички мои двойнички ме бяха заобиколили. Започнах да проглеждам, но по малко.
В съзнанието ми, откъснато от волята, се появи странен предмет. Възприемах, без фактически да виждам. Бе най-понятното всред заобикалящата ме действителност. Внезапно осъзнах, че представляваше изключителна ценност и много се нуждаех от него. (Дали някой не ми подсказа да го взема?) Принадлежеше на Нашествениците, но трябваше и аз да го притежавам.
Пресегнах се…
Катей бе се навел над нея и я разтърсваше за раменете. Главата й се клатеше съвсем свободно напред-назад като махало. Накрая очите й прогледнаха.
— … ли си? Какво се случи?
— Направиха ли ти нещо? — Бе гласът на пазачката.
Лило се усмихна на искрената загриженост, изписана на лицето й. „Вафа, Вафа, има надежда да се очовечиш!“ — възкликна мислено.
— Коя е тази? — попита Джавлин.
— Това също съм аз! — рече Лило и се изправи.
Докато виеше сирената на Търговците, генетичката бе изпаднала в особен транс и видя калейдоскопа на своя живот. Погледна новодошлата — висока, с бронзов тен на кожата, мокра. Кимнаха си една на друга. Думите бяха излишни. И двете бяха били тук и преди!
Двойничката й държеше в ръка сребрист куб със страна пет сантиметра.
— Коя си ти? — запита я Вафа.
Жената я погледна с любопитство.
— Може би е по-добре да ме наричате Диана, за да избегнем объркването. Досега всички ме назоваваха с това име.
Думите събудиха водопад от спомени у Лило. Тя се опита да ги задържи, но те избледняха като сън! Сякаш изсънува с отворени очи дълго, фантастично пътешествие, продължило десет години… Бе се сблъскала и преодоляла несгоди… Видя високи по няколко километра дървета, достигащи тавана на подземието — не, това бе от нейния собствен жизнен път. Напрегна паметта си. На избягалия астероид съществуваше още една Лило. Стрелна се напред във времето и видя своята собствена смърт, не — три напускания на живота, след това назад също бе починала много пъти… а дали? Вече не бе сигурна в преживяното. Но всяка нейна стъпка се направляваше от някаква невидима сила, която се ръководеше от познанието какво бе станало и какво щеше да се случи!!
— Да се махаме оттук! — извика Лило.
— Защо? — Джавлин не повярва. — Исках да задам толкова много въпроси…
— Не, няма смисъл! — Обърна се към Уилям. — Що е това в моята… нейната ръка?