Но засега оставаше лоялна към Туийд. Нямаше смисъл да я уведомява, че нейните клонинги бяха принудени да избягат от Посейдон на Луната в резултат на действия на други клонирани Лило и Катей.
Разговорът продължи да се върти около подобни теми, но генетичката не взе участие. Вслушваше се в своя вътрешен глас и наблюдаваше Диана. Последната пък не сваляше поглед от нея.
— Помня Мейкъл! — изтърси по едно време Лило.
— А пък аз — Джавлин, когато бе значително по-тънка и гъвкава! — Диана се усмихна, събеседничката й върна усмивката. — Пред очите ми е също и експлозията на „Отмъщение“ и как Вафа ме уби!
— Да идем в каютата ми! — предложи Лило.
Разположиха се на леглата с лице една към друга и останаха безмълвни продължително време. От солариума приглушено долитаха гласове, тихи като бръмчене на муха. Там разискваха събитията от последните няколко часа, но двете близначки бяха се извисили над мимолетните тревоги на приятелите си. Лило все още бе запазила в някаква степен спомените за своето абстрактно преживяване, погледа върху миналото и бъдещето си. Предстоеше й много дълъг живот, но подробностите постепенно се замъгляваха и чезнеха.
— Забравяш вече, нали? — Диана сякаш четеше мислите й.
— Да. В съзнанието ми остават само най-ярките моменти. Обърквам се. Неудобно е да говорим за това, не мислиш ли?
— Не си спомням много от бъдещето — призна Диана и се усмихна.
— Не мога да се отърся от впечатлението, че нещо се случило за кратко време с всяка от нас.
— Да.
Замълчаха отново. Във въздуха витаеше нещо недоизказано. Лило знаеше какво бе то. Погледна сребърния куб в ръката на двойничката си. Сега й се стори съвсем обикновен.
— Дай ми да го видя! — помоли.
Диана го погледна така сякаш го виждаше за пръв път в живота си. Подхвърли й го.
Кубчето се отдалечи, като непрекъснато забавяше летежа си, и замръзна на метър от ръката й, по средата между тях! Лило се почуди каква ли сила го беше спряла; в безтегловност всеки предмет се движеше по права линия, докато не срещнеше препятствие. Както и да е, сребърната сингуларност увисна без движение във въздуха.
Пресегна се и го взе в ръце. Кубът бе леко пластичен. Изглежда, стремеше се да застава неподвижно, въпреки че поддаваше на тласък.
— Как се използува? — замая се Лило.
— Да го поразчовъркаме малко, а?
Лило го огледа внимателно отблизо. Строи й се, че забеляза леко обезцветяване от едната страна. Допря се до мястото с нокътя на палеца си.
— Исках само да…
Кубът се разгъна!
Не можеше да възприеме цялостното му движение, тъй като нямаше буквално разделяне или сливане на повърхнини. Сякаш по-големи кубове изскочиха от по-малки такива и се струпаха на нестабилна купчина. Бяха общо осем, но явно виждаха проекцията на хиперкуб в своето триизмерно пространство. Тя се отдръпна уплашена и сингуларността се понесе из каютата.
— Ъ-ъ… какво да направя сега? — извика.
Диана се доближи внимателно и проточи врат, за да огледа, без да го пипа.
— Смяташ ли, че бихме могли да го върнем в предишното му състояние?
Лило се пресегна. Очевидно конструкцията бе нестабилна. Купчината се раздвижи, веднага щом я докосна, и се превърна отново в обикновен куб, но със страна десет сантиметра! Сега заемаше осем пъти по-голям обем в пространството!
— Изплъзна ми се от погледа как се сви! — възкликна Диана.
Грабна куба в ръце, но той започна да се сгъва навътре и когато движението му престана, получиха се две еднакви петсантиметрови кубчета!
— Да оставим математиците да решават тая загадка! — рече развълнувано Диана и постави двете сингуларности до себе си на леглото.
— Ако се научим как да ги използуваме, ще спестим на Джавлин много гориво за обратния път!
— Хм! Мисля, че е по-добре най-напред да се допитаме до нея! — Диана я погледна за миг и свърна поглед. Затвори очи. — Аз… вече си припомням по-зле това, което ще ни се случи!
— Наистина ли?
— Но имам… Дали съхраняваш в паметта си същите спомени като мен? Ти и аз бяхме… до голяма степен едно цяло. Спомням си, че в бъдеще ти ще ме придружаваш навсякъде и ще участвуваш в почти всичко предстоящо!
— Да! — Лило се отпусна.
Едва ли грешеше, но се зарадва да чуе, че Диана помнеше същото като нея! Сега и двете позабравиха бъдещето. Мечтите им се разтваряха в небитието, щом навлезеха в същността ми, възпоминанията им преминаваха в бегли впечатления. Останаха живи и напълно реални само някои моменти от живота им, които приличаха на кратки откъси от филм или на части от огромен пазъл.
Пред очите на Лило изплува картина на гора под синьо слънце. Предстоеше й да я види поне след сто години! Диана бе също с нея!