— Не всичко, което човек чува по тези места, е вярно — промълви мрачно Аризона. Тя извади бележник и химикалка от един от многобройните джобове на гащеризона си. Отвори бележника и щракна химикалката си.
— Отиваш на Хаваите, а?
— Точно така.
Аризона си записа нещо.
— Кога се връщаш?
— Ами не съм съвсем сигурна… Но няма да отсъствам дълго. Два дни, най-много три. Защо?
Аризона вдигна и поклати глава, удивена от този наивен въпрос.
— Трябва да знам докога ще отсъстваш, за да уведомя шефа на полицията, ако не се върнеш навреме.
Грейс се трогна. Аризона се интересуваше от нея още от пристигането й в града и с радост й беше дала под наем къщата. По правило жената се отнасяше към всеки новодошъл с изключително подозрение. Но с Грейс се държеше дружелюбно и с разбиране. Сякаш двете имаха някакви свои тайни.
Навярно бе близо до истината, помисли си Грейс. През последните няколко месеца беше открила, че дори Аризона да живееше в Еклипс Бей от няколко години, никой не помнеше кога се бе преместила тук и откъде бе дошла.
Носеха се най-различни слухове за нея, най-драматичният, от които беше, че е работила за тайна държавна разузнавателна агенция. Според теориите възрастната жена или се бе пенсионирала, или е била принудена да го направи, след като се е потопила в измисления си свят.
— Ще оставим датата на връщането ми неуточнена — каза Грейс внимателно.
— Добре. — Аризона затвори с резки движения бележника си и се огледа, за да се увери, че наоколо няма някой, който да подслушва.
Тя се успокои, че са сами, доближи се до нея, но без да нарушава дистанцията, която Грейс предпочиташе да поддържа между себе си и останалите. Аризона винаги се съобразяваше. Тя беше сред малцината, които интуитивно бяха доловили, че Грейс не обича да бъде докосвана. Кожените ръкавици й осигуряваха някаква защитеност, но със сигурност не можеха да я спасят от недосетливите. А докосването дори и за миг до някого, който й беше неприятен, беше истинско изпитание за нея.
— Значи от агенцията най-после са ти възложили задача — каза Аризона тихо. — Внимавай много, скъпа. Доколкото те познавам, ти си добра в анализите, но не си обучена за агент. Обзалагам се, че досега си работила само като секретарка. Дано да са ти осигурили някой здравеняк да те пази.
Ироничните нотки в гласа на Аризона накараха Грейс да се усмихне. Старата жена филтрираше всичко през изопачената си представа за света. Поради това тя бе единственият човек в Еклипс Бей, който беше отгатнал истината. Ако Аризона откриеше, че Обществото „Аркейн“ е тайна многовековна организация, посветена на изучаването на паранормалното, за нея нямаше да е проблем да я вмести в представата си за света.
— Не се тревожи за мен — успокои я Грейс. — Имам си партньор.
— Някой с достатъчно опит. — Аризона кимна доволна. — Отлично. Кажи му, че трябва да се грижи за теб.
— Добре. — Как ли пък не! Да каже на Лутър Малоун, че трябва да я закриля? Нямаше нужда от такава помощ. Тя се грижеше сама за себе си от деня, в който майка й беше починала.
— Ще наглеждам къщата ти, докато те няма — добави Аризона. — Ще се постарая някой да не опита да открадне информацията, която пазиш.
— Благодаря. Оценявам загрижеността ти.
— Пази се, за да не пострадаш — каза Аризона. Тя се сбогува и закрачи през паркинга към стъклените врати на пощата.
Грейс се качи в колата си. Продължи да мисли за хазяйката си, докато излезе от паркинга и пое към магистралата, която щеше да я отведе в Портланд.
Аризона беше с много силен парапсихичен талант, макар че не го разбираше. Способностите й бяха близки до тези на Фалън. Тя виждаше модели в хаоса. Но по някакъв начин беше загубила контрол над паранормалната страна на личността си. Навярно ако е била отгледана като член на Обществото „Аркейн“, нещата биха се развили по друг начин. Може би е щяла да се научи как да контролира таланта си.
Беше твърде късно за това. Аризона се беше отдала прекалено на своя странен свят. Сега талантът й я контролираше.
Грейс се запита дали Фалън Джоунс се тревожи понякога, че може някой ден да се окаже в капана на своя свят от заговори и конспирации и да не успее да намери пътя към реалния живот. Според нея той се опитваше да направи прекалено много. През последните месеци на няколко пъти беше долавяла изтощение в гласа му. Самостоятелното ръководене на западния офис на „Джоунс и Джоунс“ очевидно бе прекалено тежка задача. Трябваше му асистент.
Заваля. Огромни капки затрополиха по предното стъкло. Грейс включи чистачките и се зачуди дали на Хаваите понякога вали. Когато й омръзна да мисли за времето, се запита дали не си играе с огъня, като бе приела да изпълни това поръчение на „Джоунс и Джоунс“. Множество сценарии изникнаха във въображението й. Ами ако не успееше да се справи с мисията си? Ами ако Лутър Малоун разкриеше тайните й?