Само жегата висеше като ленив облак над гарата, трептяща и знойна като пустиня, сякаш за да подсили състоянието на безсмислието в това очакване, да подсили пустотата.
Огнярите хвърляха само по няколко лопати въглища, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак ня в пещите. (Точно така е и на хартията. бел. Виктор от http://bezmonitor.com) Локомотивите се измориха, кипящата пот изсъхваше върху туловищата им и те изглеждаха като заспали от двете страни на платформите, пускайки от време на време по някоя въздишка.
Ленивият и пуст зной на гарата бе далеч от живия бяг на вагонетката. Останали само по юнашки фланелки, офицерите теглеха лостовете и гледаха през потната и лютива пелена на очите как цялата панорама трепти и розовее от солта. Колелата тракаха весело, изпълнени с живот.
Железопътната линия два пъти пресече асфалтираното шосе и тръгна успоредно с него. Нямаше никакво движение, асфалтът лъщеше и заплашваше да потече през нивите, да се разлее из полето, да затлачи дъбовите горички. Мъжете гледаха ту пътя, ту нивите, някъде ожънати, някъде натежали от клас: черните коларски пътища сред тях спяха потънали в своя нажежен прах.
— Пълно мъртвило! — каза капитанът и вдигна отново бинокъла.
Планините дойдоха близко и той там видя, че почват да развяват леко един сив перчем от облаци — може би идеше буря.
Зад тях запищя сирена. Воят нарастваше, олекваше, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак се подемаше нагоре, сякаш се огъваше и търсеше път през горещината.
Обърнаха се. Една противопожарна кола свистеше по асфалта с отворена сирена. Пожарникарите стояха залепнали за цистерната и медните им шапки лъщяха и се поклащаха. Колата премина край линията, оглушавайки пътниците от вагонетката със сирената си, и те виждаха как се веят палтата на пожарникарите.
— Пожар в тази жега е нещо ужасно! — каза капитанът.
— Ужасна жега — казаха отзад.
Онези отзад сваляха и юнашките фланелки и оставаха голи до кръста, но това не намаля горещината.
Капитанът започна да разказва как по-миналата година е избухнал пожар по време на есенните маневри, предизвикан от кибритена клечка, и цялата армия и население се борели половин нощ, за да загасят огъня: какви последствия само от една кибритена клечка!
— Твърде е възможно да е спрял в нивите — каза дежурният чиновник. — От искрите понякога стават пожари. Вижте как са изсъхнали житата. При пожар влаковете спират и пътниците отиват да гасят.
— Това е вероятно — обърна се към него капитанът. — Ето, и пожарната команда замина. Не, не, сигурно гасят пожар.
Отзад натиснаха лостовете по-силно и нажеженото поле с житата и с дъбовите горички почна да се върти по-бързо край линията.
Трасето навлизаше в гъстата сянка на канадски тополи.
— Това е реката там — каза дежурният чиновник. Линията се огъна, за да намери по-удобно място за преминаване през реката. Ето го моста, издигнал високо своите метални ребра, къщата за военния караул, изоставена и обрасла с трева, и една малка пристройка до нея, правена още по времето на Втората световна война, когато мостовете се пазеха от военни караули.
Докато преминаваха моста и чуваха силно гърма на вагонетката, капитанът гледаше долу водата, прозрачна и тиха.
— Една баня в тази жега ще бъде чудесна — каза капитанът.
Реката отразяваше моста и тичащата по релсите вагонетка. Тя струеше прохлада и от двете страни се виждаха малки птички: те се стрелкаха ниско, допирайки с гърдите си водата.
От другата страна четиримата изведнъж видяха спрелия влак: локомотивът стоеше ням, а пред него, сякаш учудена, бе спряла моторната дрезина.
Наскачаха от вагонетката, другите почнаха да се обличат, а капитанът, оправяйки рубашката си, слезе от насипа и крачейки със своите раздалечени в коленете нозе, тръгна към локомотива. Той спря и взирайки се в полумрака зад пещта, извика:
— Ало!
Никой не се показа оттам.
— Хей, ало? — повтори капитанът.
Другите вече бяха зад него.
— Никого ли няма? — попита дежурният чиновник.
— Изглежда, че няма никого. Хей, ало!
Вместо отговор локомотивът изхвърли малко пара изпод своите бутала. Дежурният чиновник се покатери по стълбичката, но намери горе само една омаслена куртка, окачена до манометрите и друга следа от хора нямаше.
Четиримата тръгнаха покрай вагоните. Зееха разтворени врати, прозорците бяха разтворени, по багажниците се виждаха куфари и кошници, стояха окачени дрехи и торби в купетата. Един от военните се качи в един вагон и премина целия пуст коридор.
— Празно — каза военният. — Всичко е празно като при въздушна тревога.