— Зная. — Младежът се опита да се пребори с немъжките сълзи, но не успя.
— Но Кланси не беше умрял. Той ме откри в пътуващия керван. По някакъв начин той също беше разкрил самоличността на Рос. Знаеше за скъпоценностите, които подозираха, че е откраднал Рос. Заплашиха ме. Бях ужасена. Страхувах се, че може да стори нещо на Рос или Лий. — Тя погледна младежа. — Имаше време, когато дори подозираше, че ти си негово дете и че аз го лъжа, че неговото бебе е умряло. Той беше способен на жестокост, знаех го.
Тя стана и отиде до Мама Лангстън. Взе ръцете й в своите и се вгледа в покритото с бръчки лице, което обичаше от толкова отдавна.
— Мама, моят заварен брат Кланси беше този, който уби Люк. Прости ми, че не ти казах. Но не можах. Толкова се срамувах.
Единствената реакция на Мама беше кратко помръдване на устните. Тя протегна ръка и придърпа Лидия към себе си. После успокоително я потупа по гърба.
— Ти нямаш нищо общо с това. Не виждаш ли, че няма значение кой убива. Нито тогава, нито сега.
Лидия се отдръпна:
— Кланси уби и Уинстън Хил. Той умря, защитавайки ме. Това беше другото бреме, с което трябваше да живея.
— Какво стана с него? — попита Бенър, мразейки човека, когото за щастие, не познаваше.
— Той е мъртъв. — В гласа й звучеше окончателност, която никой не посмя да наруши. С изключение на един.
— Аз го убих.
Трите думи отекнаха в стаята. Всички очи се обърнаха към Джейк. Дори Рос реагира. Цялото му тяло потрепера, когато се опита да обърне глава към Джейк.
— Дочух го да заплашва Лидия, че ще доведе хората на закона при Рос, същата вечер, когато пристигнахме в Джеферсън. Той се хвалеше, че е убил Люк. Проследих го в града и изчаках, докато остане сам на тъмната алея и разпорих корема му със собствения нож на Люк.
Той се обърна към майка си:
— Мамо, ако това може да е някакво утешение, убиецът на Люк е наказан преди години.
Тя се приближи и погали най-големия си син по бузата. После, загубила самообладание, го обгърна с пълните си ръце. Това обясняваше толкова много неща, горчивината, отчуждението от хората, самотата, която сам си беше наложил. Той беше поел бремето на семейството върху себе си, когато беше още почти момче и тя страдаше заради него.
— Буба.
Хрипливият глас дойде откъм дивана. Джейк бързо се спусна към Рос. Сякаш по безмълвно споразумение всички се отдръпнаха, оставяйки ги сами. Джейк коленичи:
— Рос?
— Благодаря ти. — Думите, макар и едва изречени, бяха искрени. Изумрудените очи сега бяха замъглени не само от болката. Те блестяха от сълзи на благодарност. — Исках… аз да… бях го убил.
Джейк се усмихна горчиво:
— Говориш, като че ли вече много пъти си го правил.
Рос се опита също да му се усмихне, но излезе повече като гримаса на болка:
— Извинявай за…
Джейк поклати глава.
— Знам, че не си искал да се биеш с мен, Рос. Не си струва да се извиняваш.
— Бенър… ти ще…
— Аз я обичам, Рос. Не мислех, че това ще се случи, но…
— Е, добре — той хвърли поглед към Лидия — понякога се случва така.
— Но ти беше прав. Тя носи бебе от мен. — Зелените очи внезапно се избистриха, после отново се напълниха със сълзи. Джейк бързо продължи. — Не мога да ти кажа колко съм горд, че ще имам дете с твоята кръв, Рос. То ще бъде особено, необикновено дете.
Устните на по-възрастния мъж трепереха, но той се усмихна.
— Ти и аз, аха?… Сигурно ще излезе опасен кучи син.
Джейк се засмя:
— Сигурно.
— Пази… пази щастливата новина за Лидия. Тя ще има нужда от това. Очите на Джейк също блестяха от сълзи. Той кимна.
— Ти стана… добър човек, Буба.
Джейк затвори очи и ги стисна силно, за да спре сълзите. Когато ги отвори, видя лицето на приятеля си през потрепваща влага.
— Запомни това, което ти казвам. Никога не съм обичал мъж така, освен, може би, брат си. — Рос се усмихна и помръдна глава в подобие на потвърждение. — И това продължава още. Дяволски ще ми липсваш.
Двамата мъже стиснаха ръцете си. Годините приятелство и мълчаливо разбиране преминаха между тях.
— Грижи се за Лидия и…
— Да.
— Сбогом, приятелю.
— Сбогом, Рос.
— Лидия… — каза Мика от вратата. — Докторът току що дойде. Джейк, шерифът иска да те види.
Присила движеше пиличката около нокътя си, оформяйки острия му връх. Тя беше изкъпана, напарфюмирана и напудрена, приготвяйки се за посещението. Пеньоарът й беше красиво ушит, в любимия й нюанс на светло-виолетово. Тя беше вдигнала косата си високо. Изглеждаше изискано.
Ликуваща усмивка изкриви устните й, а очите й хитро се присвиха като си помисли, че само преди няколко седмици беше загрижена за бъдещето. Сега пред нея се очертаваха светли години.