— Шт, шт… Това можеше да се случи по всяко време през последните 20 години. Ние имахме толкова време да бъдем заедно, колкото не очаквахме. Нека не бъдем егоисти.
— Когато се отнася до теб, винаги ще бъда егоистка. Никога няма да ти се наситя. — Тя горещо целуваше ръцете му.
Тялото му се сгърчи от болка и тя се отпусна от стола, на който седеше, на колене. Сложи едната си ръка върху корема му. Другата обви около главата му. Косата му беше къдрава и жива под пръстите й.
Когато най-лошото от болката премина, той погледна към нея:
— Как ще понасям небесата, докато ти дойдеш?
— О, Рос! — лицето й се изкриви и агонията, която тя с такава мъка се опитваше да крие, не можеше повече да бъде сдържана. Сълзите й рукнаха.
— Времето ще мине бързо за теб. Но аз? Как ще живея? Не мога. Нека да дойда с теб.
Той поклати глава и вдигна ръка да я успокои. Мислеше за внучето, за което тя дори не знаеше.
— Не може. Децата ни се нуждаят от теб. Лий ще бъде объркан и наранен. Помогни му да се справи с това. Бенър…
— Бенър има Джейк. Те се обичат.
— Желая им… това, което имахме ние.
— Никой не може да има това, което имахме ние.
Той се усмихна:
— Всички влюбени мислят така.
— В нашия случай е истина — настояваше тя, докато пръстите й се плъзнаха по устните, които обичаше, над гъстите му мустаци. — Заради теб.
Очите му се замъглиха от болка:
— Не, моя любов, заради теб. — Той сляпо посегна към нея. Тя сграбчи ръката му и я сложи на гърдите си. — Лидия… Лидия… Лидия…
Остави го спокойно да се плъзне в другия живот, защото не можеше да гледа болката, която понасяше в този. Но часове след това тя остана все тъй неподвижна.
Бенър се събуди внезапно. Сънят я напусна с брутална жестокост. Тя разбра всичко изведнъж. Розовата утринна светлина се процеждаше през пердетата на гостната, тихото похъркване на Мама Лангстън се чуваше откъм стола, където най-после си беше позволила да отдъхне. Тя знаеше, че баща й е мъртъв.
Разбра, че Джейк вече не е в стаята. Отметна одеялото, с което я бяха покрили, когато най-сетне се беше съгласила да легне и безшумно, по чорапи, тръгна към коридора.
Спря на вратата.
В бледата светлина на новото утро, която се процеждаше през стъклото на вратата, стояха майка й и съпругът й.
Лидия се беше притиснала към него и плачеше на рамото му. Той я беше прегърнал и успокоително я галеше с ръце, а устните му се движеха в косата й.
Бенър се върна преди да я забележат.
XXVI ГЛАВА
— Лий и аз ще предприемем пътуване до Тенеси. Заминаваме утре.
Спокойно изречените думи произведоха огромен ефект върху всички, които закусваха в кухнята на Ривър Бенд.
Лидия попи устните си със салфетка и отпи от кафето, докато Джейк, Мама и Мика я гледаха безмълвни. Единствен Лий не беше изненадан от изявлението.
Джейк остави вилицата и подпря лакти на масата:
— Тенеси? Защо?
Лий се изкашля шумно като избягваше да гледа Мика, който се взираше в него така, сякаш за първи път го вижда.
— Искам да видя откъде е дошла майка ми — каза Лий притеснено. — Може да имам далечни роднини, които още живеят там. Лидия каза, че иска да дойде с мен и да ми покаже местата, за които татко й е разказвал. Вероятно ще отсъстваме няколко месеца.
Бяха изминали две седмици от погребението. Всяко споменаване на Рос все още предизвикваше неловка тишина и всички преживяваха болката от загубата отново.
— Лидия, сигурна ли си, че искаш да заминеш? Сега? — попита Джейк.
Бенър сведе очи и здраво стисна ръце в скута си. И малкото апетит, който имаше, изчезна и тя почувства ужасно гадене. Бременността само отчасти беше виновна за неразположението й. Всеки път, когато Джейк погледнеше към Лидия с питащи, заинтересовани очи, Бенър усещаше болезнено присвиване в сърцето.
— Сигурна съм — отговори меко Лидия. — Пътуването ще се отрази добре на Лий. Нека види майчината си земя. — Тя въздъхна:
— За мен също ще е добре да замина. Тази къща, тази земя… те са Рос. — Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Спомените са твърде пресни.
Лий отмести стола си и стана:
— Мика, ще дойдеш ли с мен в Ларсен днес? Трябва да си купя някои неща за пътуването.
Приближаваха едновременно вратата. Посегнаха за шапките си на закачалката едновременно и главите им се сблъскаха.
— Извинявай — изрекоха учтиво в един глас. Обикновено в такива случаи те шумно се шегуваха с несръчността си. Но вместо това, сега очите им неловко се срещнаха. Лий се чувстваше виновен, че не е казал на приятеля си за пътуването, но Лидия го беше помолила да го пази в тайна. Мика се чувстваше отблъснат и предаден.