Позвъних на прислужника и го пратих да доведе бодигарда.
— Маккан — обърна се към него Рикори, — известна ли ти е жена на име Хортенс Дарнли?
— Разбира се — отговори той. — Една русокоса хубавица, момичето на „Бъч“ Мартин. Той я прибра от „Ванити“.
— Питърс познаваше ли я? — попитах аз.
— Ами да, има си хас! Тя е приятелка на Моли — шефе, нали се сещаш, по-малката сестра на Питърс. Моли напусна „Фолис“ преди три години, а той се запозна с Хорти у тях. Хорти и нашият бяха луди по детенцето на Моли. Но Том никога не се е свалял с нея, ако намекваш за това. Сам ми го е казвал.
Изгледах остро Рикори — спомних си как ми беше заявил категорично, че Питърс няма никакви живи роднини. Това изобщо не го смути.
— Маккан, къде е Мартин сега? — попита Рикори.
— Чух, че бил някъде в Канада — отговори Маккан. — Искаш ли да му вляза в дирите?
— По-късно ще ти кажа — отвърна Рикори и Маккан се върна в коридора.
— Мартин приятел ли ви е, или враг? — попитах аз.
— Нито едното, нито другото.
Седях мълчаливо и обмислях изненадващата нова информация. Смътната връзка, която предполагаше близостта между жилищата на Питърс и жената, се разпадна. Но Маккан я замени с друга. Хортенс Дарнли бе умряла на дванадесети октомври, а Питърс — на десети ноември. Кога за последен път се е виждал с нея? Ако тайнственото страдание е било причинено от някакъв непознат микроорганизъм, то кой можеше да каже колко продължителен е инкубационният му период? Дали Питърс не се е заразил от нея?
— Рикори, тази вечер узнах, че на два пъти сте ме подвели по отношение на Питърс. Ще се постарая да го забравя, защото се надявам, че няма да го направите отново. Освен това имам намерение да ви се доверя, дори с риск да наруша професионалната етика. Вижте тези писма.
Подадох му отговорите на моя въпросник. Той ги зачете, без да коментира. Когато свърши, му разправих всичко, което доктор Й. беше изложил по случая Дарнли. Разказах му с подробности за аутопсиите, включително и за миниатюрните светещи топчици в кръвта на Питърс.
Когато чу това, лицето му побледня. Прекръсти се.
— La strega!1 — промърмори той. — Вещицата! Пламъкът на вещицата!
— Що за глупости, бе, човече! — възкликнах аз. — Стига с тия суеверия! Аз търся за помощ.
— Вие сте невежа! Доктор Лоуел, има някои неща… — започна той разпалено, но след това се овладя. — Какво искате от мен?
— Първо — отговорих аз, — нека да проанализираме тези осем случая. Брейл, стигна ли до някакво заключение?
— Да — отговори Брейл. — Смятам, че и осмината са били убити.
Трета глава
Смъртта и сестра Уолтърс
Подразних се, че Брейл изказа на глас мислите, които се прокрадваха в собствения ми ум — а аз не можех да ги подкрепя и с най-незначителното доказателство.
— Я, какъв Шерлок Холмс се извъди — възкликнах саркастично. Той се изчерви, но повтори упорито:
— Били са убити.
— La strega! — прошепна Рикори, при което аз му хвърлих яден поглед.
— Брейл, стига си го усуквал. С какви доказателства разполагаш?
— Вие не бяхте при Питърс почти два часа, а аз практически не се отделих от него от началото до края. Докато го проучвах, имах чувството, че цялата беда е в съзнанието му — не тялото, нервите или мозъкът му отказваха да функционират, а волята му. Дори не и самата тя. Ще го формулирам така: волята му беше спряла да се грижи за функциите на тялото — и се беше съсредоточила, за да го убие!
— Това, което описвате, не е убийство, а самоубийство. И аз съм виждал хора да умират, защото са загубили волята си за живот…
— Друго имам предвид — прекъсна ме той. — То е пасивна проява. А онова, за което говоря, беше активна…
— Боже Господи, Брейл! — Бях направо шокиран. — Да не би да намекваш, че всичките осем души са хвърлили топа по собствена воля? И при това един от тях е дете само на осем години!
— Не твърдя такова нещо — възрази той. — Това, което усетих, беше, че не действаше волята на Питърс, а друга воля, която бе завладяла неговата. Увила се бе около нея. Вплела се бе в нея. Друга воля, на която той не можеше или не искаше да противостои — поне към края.
— La maladetta strega!2 — промърмори Рикори отново.
Потиснах раздразнението си, замълчах и се замислих — в края на краищата уважавах безрезервно Брейл. Беше твърде свестен и здравомислещ човек, за да се хване слепешката за подобна идея, още повече да се осмели да я изрече гласно.