Брейл сви неопределено рамене. Рикори не отговори — беше потънал в собствените си размишления и като че ли не ме чуваше.
— Рикори, моля ви, слушайте за какво говорим — натъртих аз. — Значи стигнахме до следното положение. Начин на извършване на убийството — ако наистина се касае за убийство — неизвестен. Възможност за извършване на убийството — трябва да се открие лице, чийто бизнес, професия или каквото й да е занимание да е било предмет на интерес за всеки от осемте и което те да са посетили или то да е посетило тях; въпросният бизнес вероятно е свързан по някакъв начин с бебета или по-големи деца. А сега за мотива. Отмъщение, извличане на облага, любов, омраза, ревност, самозащита? Май нищо не подхожда, защото отново се изправяме пред преградата на различния социален статут на жертвите.
— А какво бихте казали за евентуално удовлетворяване на нечия склонност към насилие и смърт? Не бихте ли нарекли това мотив? — попита кой знае защо Брейл.
Рикори се понадигна от стола си и го изгледа с любопитство, после отново се отпусна, но забелязах, че сега вече целият беше зрение и слух.
— Тъкмо се канех да поставя на обсъждане възможността за съществуването на лице с мания да убива — подметнах недоволно.
— Нямам предвид точно това. Помните ли Лонгфелоу:
Никога не съм приемал тълкуването, че този стих бил поетичен изказ на идеята да изпратиш търговски кораб накрай света и той да се върне, натоварен със съкровища — слонова кост и пауни, маймуни и скъпоценни камъни. Има хора, които, щом застанат до прозорец високо над оживена улица или на покрива на небостъргач, веднага изпитват силното желание да запокитят нещо тежко долу. Доставя им удоволствие да се чудят кого или какво ще ударят. Чувството за надмощие. Все едно че си Господ и пращаш мор и върху добрите, и върху лошите. Изглежда, че Лонгфелоу е бил човек от този тип. В душата си е искал да изстреля истинска стрела и после да си играе с въображението си, да си представя, че е попаднала в нечие око, сърце или е минала на сантиметри покрай някого и е промушила бездомно куче. Нека да доразвием тази теза. На подобен човек само му дай възможността да сее смърт напосоки, особено ако е сигурен, че не може да бъде открит. А същевременно той си седи някъде незабелязан, в безопасност, досущ като бог на смъртта. Злобата му не е насочена към конкретно лице, тя съществува у него сама за себе си, просто му се иска да си изстрелва стрели във въздуха, като стрелеца на Лонгфелоу, ей така, за удоволствие.
— И ти не би нарекъл такъв човек маниакален убиец? — попитах аз язвително.
— Не непременно. Навярно му липсват задръжки по отношение на насилието. Или изобщо му липсва съзнанието за каквато и да е вина. На този свят всеки от нас се ражда със смъртна присъда — часът и начинът на екзекуцията са неизвестни. Тоя убиец може би счита себе си за естествен фактор, какъвто е и самата смърт. Никой, който вярва, че земните дела се управляват от всемъдър, всемогъщ Господ, не мисли за Него като за маниакален убиец. И въпреки това Той ни праща войни, епидемии, нещастия, наводнения, земетресения — стоварва ги както върху вярващите, така и върху невярващите. Ако ли пък смятате, че нещата са в ръцете на това, което носи мъглявото определение Съдба — то тогава бихте ли нарекли Съдбата маниакален убиец?
— Твоят хипотетичен стрелец — казах аз — е изстрелял една изключително неприятна стрела. Освен това дискусията добива твърде метафизичен характер за обикновен учен като мен. Рикори, аз мога да уведомя за всичко полицията. Те ще ме изслушат вежливо и ще ми се присмеят зад гърба. Ако изложа всичките си догадки и умозаключения пред авторитетните медицинските среди, те само ще се натъжат, че един толкова уважаван специалист се е побъркал. А никак не ми се иска да се обръщам към частна детективска агенция с искане за разследване.
— Какво предлагате тогава? — попита Рикори.
— Вие разполагате с необикновени контакти и средства — отговорих аз. — От вас искам да проследите под лупа всяко движение на Питърс и Хортенс Дарнли за последните два месеца. Искам да сторите същото и по отношение на останалите… — Поколебах се за миг, но после продължих: — Настоявам да потърсите онова място, където тези нещастници са били привлечени от обичта си към децата. От гледна точка на рационалната логика вие с Брейл нямате и най-малкото доказателство, на което да базирате подозренията си, но с неохота признавам едно: имам вътрешното усещане, че може да се окажете и прави.