Пристигнахме у дома около четири часа сутринта. Настоях той да остане при мен. Преди да си легна позвъних в болницата, но оттам ми отговориха, че сестра Робинс все още не е дошла. Поспах няколко часа, но сънят ми беше лош и неспокоен.
Малко след девет Робинс се обади. Беше изпаднала почти в истерия от мъка. Помолих я да ме посети в кабинета ми и когато тя дойде, двамата с Брейл започнахме да я разпитваме.
— Преди три седмици — разправи ни тя — Хариет донесе на Даяна една възхитителна кукла. Детето беше във възторг. Попитах Хариет откъде я има и тя призна, че я е купила от някакво необикновено магазинче в покрайнините на града. „Джоб — каза тя, така ми вика, цялото ми име е Джобина, — там има една много странна жена. Знаеш ли, струва ми се, че се боя от нея, Джоб.“ Не обърнах особено внимание на думите й. Още повече, че Хариет не беше твърде общителна. Дори изглеждаше, че малко съжалява, задето ми бе казала. Не след дълго Хариет започна да се държи странно. Ставаше изведнъж ту много весела, ту някак си замислена. Преди десетина дни се върна вкъщи с превръзка на крака. Десният ли? Да. Каза ми, че била на чай при жената, от която взела куклата. Чайникът се катурнал и й изгорил крака. Жената веднага го намазала с някакъв мехлем и сега вече никак не я боляло. „Но аз ще го намажа допълнително, знам какво помага“ — рече тя. Събу си чорапа и започна да развива бинта. Аз отидох в кухнята и след малко я чух да ме вика.
„Много странно — възкликна тя. — Джоб, изгорялото беше наистина лошо, а вече практически е заздравяло. А мина само час, откакто тя ме намаза.“
Погледнах крака й. На засегнатото място имаше широка червена ивица. Но не беше подута и аз й казах, че чаят сигурно не е бил много горещ.
„Наистина ме попари жестоко, Джоб — възрази тя. — Цялото беше на мехури!“
Гледаше озадачено ту бинта, ту ходилото си. Мехлемът беше синкав и лъщеше, почти светеше. Не бях виждала такова нещо. Не, не усетих никаква миризма. Хариет се наведе, взе превръзката и рече: „Джоб, хвърли я в камината!“
Метнах бинта в камината. Той припламна със странен блясък. Не може да се каже, че изгоря. Просто засия и изчезна. Хариет видя какво стана и побледня. После отново погледна крака си.
„Джоб — каза тя, — никога не съм виждала рана да зараства толкова бързо. Тя сигурно е вещица!“
„За Бога, Хариет, за какво говориш?“ — попитах я аз.
„А, нищо — отвърна тя. — Съжалявам само, че ми липсва смелост да отрежа изгореното и да натрия раната с противоотрова срещу змийско ухапване!“
След това тя се разсмя и аз си помислих, че ме будалка. Но тя намаза мястото с йод и освен това му сложи антисептична превръзка. На следващата заран ме събуди и ми каза: „Я ми виж крака! Вчера върху него се изля цял чайник врящ чай. А сега дори кожата не е зачервена. Би трябвало поне цветът й да е друг. О, Джоб, бих предпочела да беше зачервена!“ Това е всичко, доктор Лоуел. Тя не продума нищо повече по въпроса, аз също. И като че ли го забрави напълно. Да, аз я попитах къде е магазинчето и коя е тази жена, но тя не искаше да ми каже. Не знам защо.
След това стана толкова весела, каквато никога преди не е била. Радостна, безгрижна… Ех, не знам защо трябваше да умре… Не знам… Не знам!
— Робинс, цифрите 4, 9 и 1 говорят ли ви нещо? — попита Брейл. — Свързвате ли ги с някакъв адрес, например?
Тя поклати отрицателно глава. Аз й разказах как Уолтърс си отваряше и затваряше очите на равни интервали от време.
— Определено се опитваше да ни предаде някакво съобщение, в което влизат тези цифри. Помислете пак.
Тя внезапно се надигна и започна да брои на пръсти. После кимна.
— Може би се постарала да каже някоя дума буква по буква? Ако числата отговарят на буквите от азбуката, то те са били „d“, „i“ и „a“. С тях започва името „Даяна“3…
Е, какво пък, това предположение не беше лишено от основание. Тя може би се бе опитала да ни каже да се погрижим за детето. Погледнах към Брейл, но той поклати глава.
— Тя знаеше, че аз ще го направя. Не, нещо друго е било.
Малко след като Робинс си отиде, се обади Рикори. Съобщих му за смъртта на Уолтърс. Това го покърти. После започна тъжната работа по извършването на аутопсията. Резултатът беше съвсем същият като при Питърс. Нямаше абсолютно нищо, което да подскаже от какво е умряла девойката.
На следващия ден Рикори отново ми се обади по телефона. Беше към четири следобед.
— Доктор Лоуел, ще си бъдете ли у дома между шест и девет часа?