— Към два шефът тръгна за дома на Моли, сестрата на Питърс — почна Маккан, — прекара там около час, излезе, върна се вкъщи и заповяда на Пол да докара колата в четири и половина. Обаче дълго разговаря по телефона, затова до пет още не бяхме потеглили. Каза на Пол къде иска да го заведе — до една малка уличка встрани от Батъри Парк. Заръча му да не влиза в уличката, а да паркира при Батъри. А на мен ми рече: „Маккан, аз ще вляза съвсем сам. Не искам да разберат, че с мен има хора.“ И после добави: „Имам си съображения за това. Обикаляй наоколо, надзъртай от време на време, но не влизай, ако не те повикам.“ Аз му думам: „Шефе, мислиш ли, че е разумно?“ А той: „Знам какво правя, а ти прави това, което ти казах.“ Аз си затраях, така че въобще не сме спорили.
Стигаме значи на това място и Пол изпълнява каквото му беше казано, шефът хваща пеша нагоре по улицата и спира пред едно дюкянче с много кукли на витрината. Аз хвърлям око през стъклото и продължавам нататък. Светлината беше слабичка, но видях вътре много кукли и някакво кльощаво момиче зад един тезгях. Стори ми се бяло като рибешки корем…
Шефът се навърта пред витрината минута-две, сетне влиза вътре, а аз бавно се връщам, за да погледна отново момичето, защото то наистина беше толкова бяло, че досега не бях виждал такова, живо де. А шефът му говори и то му показва някакви кукли. Сега забелязах вътре и една жена. Ама толкова голяма, че се спрях край витрината да я огледам, защото никога не си бях представял, че може да има такова женище. Лицето й кафяво, прилича на конска муцуна, с малки мустаци и бенки. Бе същата странна гледка като момичето, бяло като рибешки корем. Огромна и дебела. Надничам да видя очите й — леле, що за очи! Големи, черни, лъскави и някак си хич не ми допаднаха. Следващия път, когато минавам, шефът стои в едно кьоше заедно с едрата мадама и държи пачка пари, и аз виждам, че момичето гледа уплашено. При последната обиколка обаче не виждам ни шефа, ни жената.
Приближавам се значи аз до витрината, щото никак не ми хареса, че изпуснах от погледа си шефа в тази дупка. И го виждам да излиза побеснял иззад една вратичка в дъното на магазина — той мъкне нещо, а жената върви подир него и очите й хвърлят мълнии. Шефът бръщолеви на своя език неизвестно какво, мадамата и тя бръщолеви и разиграва разни маймунджилъци. Какви ли? А бе, размахва ръце и жестикулира, сякаш иска да му направи нещо. Само че шефът не й обръща внимание, насочва се към вратата и виждам как преди да излезе пъха под палтото си това, което носи, и закопчава копчетата.
Беше кукла. Видях как се подмятат краката й, преди да я напъха под палтото си. И то голяма, защото много силно изпъкваше…
Маккан замълча и започна машинално да свива цигара; после погледна покритото тяло, хвърли я и продължи:
— Никога не бях виждал шефа толкова бесен. Мърмореше си на италиански и все повтаряше нещо, което звучеше като „стрейга.“ Разбрах, че сега не е време за приказки и просто тръгнах заедно с него.
Крачим ние и по едно време той се обръща към мен и казва, ама като че ли повече на себе си, не знам дали ме разбираше, та, казва така: „В Библията пише, че вещиците трябва да се изтребват.“ И върви, и си мърмори все така гневно, стиснал здраво с едната си ръка куклата под палтото.
Стигаме до колата и той нарежда на Пол да кара право към теб, без изобщо да му пука от правилата за движението по улиците — нали така беше, Пол? Като седнахме в колата, спря да мърмори, стоеше си тихичко, без да приказва и в един момент изохка: „Исусе!“, както вече ви казах. И това беше всичко, нали, Пол?
Шофьорът не отговори. Седеше, вперил очи в Маккан и в погледа му се четеше молба. Видях ясно как Маккан поклати отрицателно глава. Тогава шофьорът каза колебливо, със силен италиански акцент:
— Аз не видял магазина, но всичко друго, което Маккан казва, е истина.
Станах и отидох при тялото на Рикори. Канех се да повдигна чаршафа и изведнъж забелязах нещо. Червено петно, голямо колкото десетцентова монета — кърваво петно. Поставих пръста си върху него и внимателно повдигнах края на чаршафа. Кървавото петно беше точно над сърцето на Рикори.
Взех една от най-силните си лупи и най-тънката сонда. Под лупата видях на гърдите на Рикори миниатюрна дупчица, каквато остава от убождането със спринцовка. Плъзнах внимателно сондата в нея. Тя влезе лесно навътре и опря в сърдечната стена. Не продължих по-нататък.
Някакъв остър като игла, много фин инструмент е бил вкаран през гръдния кош на Рикори, насочен право към сърцето му!
Огледах го със съмнение — от едно такова леко убождане нямаше основание да настъпи смърт. Ако, разбира се, оръжието, с което е било направено, не е било намазано с отрова. Или ако бучването е било съпроводено със силен шок — освен този от самото нараняване. И при положение, че този шок би могъл да доведе Рикори, с неговия особен нрав, до някакво любопитно психическо състояние, което представлява пълна имитация на смърт. Знаех подобни случаи.