— Докторе, откъде имате това? — посочи той връвта.
Казах му и той отново подсвирна.
— Сигурен съм, че шефът изобщо не е знаел, че е у него. Интересно кой ли му я е пъхнал в джоба? Ами вещицата, разбира се. Но как?
— Какви ги говориш? — попитах аз.
— Хе, ами че това е „стълбата на вещицата“ — посочи той връвта. — Така я наричат из Мексико. Много лоша магия. Вещицата пуска „стълбата“ тайно в дрехата ти и по този начин получава власт над теб… — Той се приведе над нея. — Да, няма грешка, това е „стълбата на вещицата“ — девет възела, сплетени от женска коса… и в джоба на шефа!
Взираше се навъсено във връвта. Забелязах, че се пазеше да не я докосне.
— Вземи я и я разгледай по-внимателно, Маккан.
— А не! — Той се отдръпна. — Докторе, казах ти, че това е лоша магия.
Мъглата на суеверието, която ме обгръщаше все по-плътно, бе започнала да ме дразни, и сега вече наистина загубих търпение.
— Виж какво, Маккан — казах ядосано, — ти да не би да се опитваш, ако ми позволиш да използвам израза на Шевлин, да ме избудалкаш? Колкото пъти застанеш пред мен, ми подхвърляш някоя нелепа подигравка със здравия разум. Първо беше куклата в колата. После Шевлин. А сега ми пробутваш тая „стълба на вещицата“. Какво си си наумил?
Той ме изгледа с присвити очи, страните му за миг почервеняха и после отново възстановиха нормалния си цвят.
— Единственото, което силно желая — произнесе той по-провлачено от обикновено, — е да видя шефа на крака. И да пипна този, който го подреди. А колкото до Шевлин, и на вас не ви се вярва, че той ви пробутва измислици, нали?
— Да, така е — отговорих аз. — Но не забравям, че ти си бил до Рикори в колата, когато той е бил намушкан. И не мога да спра да се чудя как откри Шевлин толкова бързо днес.
— Какво искате да кажете с това? — попита той.
— Искам да кажа, че твоят пияница отсъства. Искам да кажа, че е напълно възможно да ти е бил съюзник. Искам да кажа, че случката, която така силно е впечатлила почтения Шевлин, би могла да се окаже чиста проба театър. Дали куклата на улицата и своевременно профучалият автомобил не са добре планирани ходове от ваша страна? В края на краищата, разполагам само с твоето уверение и това на шофьора, че куклата не стояла скрита долу в колата през цялото време, докато вие бяхте тук при мен вчера. Искам да кажа, че…
Млъкнах, осъзнавайки, че фактически го използвах за отдушник на лошото си настроение, причинено от собствената ми обърканост.
— Нека да довърша вместо вас — обади се най-сетне той. — Искате да кажете, че в дъното на всичко това съм аз.
Лицето му беше побледняло, а мускулите — напрегнати.
— Докторе, имате голям късмет, че ви харесвам — продължи той. — Още по-голям късмет имате, че сте приятели с шефа. А най-големият ви късмет е, че сте единственият, който може да му помогне — ако изобщо вече може да му се помогне. Друго нямам какво да кажа.
— Маккан, моля ви, много ви моля, простете ми. Не за изказаните от мен съображения, а за това, че бях принуден да ги изрека. В края на краищата, съществува съмнение. И то логично обосновано съмнение. Не може да не признаете това. Значи по-добре е да го излея пред вас, отколкото да премълча.
— Че какъв би могъл да бъде моят мотив?
— Рикори има силни врагове. Има също и силни приятели. Колко удобно би било за враговете му да го унищожат, без изобщо да бъдат заподозрени в това, а един лекар с висока репутация и неоспорима честност да бъде подмамен да удостовери, че смъртта му е настъпила по естествен път… Маккан, това, че считам себе си за такъв лекар, е проява на професионална гордост, а не на личен егоцентризъм.
Той кимна. Чертите на лицето му се отпуснаха и възникналото напрежение се стопи.
— Не оспорвам честността ви, докторе. Нито убедителността на аргументите ви. Не разполагам с доказателства, които да ви предоставя, но съм ви признателен за високото мнение, което имате за моята интелигентност. Защото само изключителен ум би могъл да планира и изработи всичко по такъв заплетен начин. Историята ми напомня за онзи рисуван филм, в който имаше седемдесет и пет предмета, нагласени паянтово така, че в резултат на верижната реакция, породена от сгромолясването им, тухлата да падне на главата на героя точно в два часа, двадесет минути и шестнадесет секунди. Започвам да вярвам, че съм гениален!
Саркастичният му коментар ме накара да се намръщя, но не му отговорих.