— Възможно е — отговорих аз. — Но ако е така, то това е наркотик, с който никога не съм се сблъсквал. Виж очите му…
Затворих клепачите на Питърс. Веднага щом ги пуснах, те започнаха да се повдигат бавно, докато отново се отвориха широко. Опитах се няколко пъти да ги затворя, но те винаги се отваряха — страхът и ужасът в тях не намаляваха.
Започнах огледа. Цялото тяло беше отпуснато — мускули, стави, всичко. Беше толкова меко и безжизнено, че неволно го сравних с кукла. Като че ли всеки двигателен нерв беше излязъл от строя. И въпреки това нямаше нито един от познатите симптоми на парализа. Тялото не реагираше на никакъв сензорен стимул, с едно изключение — леко свиване на разширените зеници при много силна светлина.
Влезе Хоскинс, патологът, за да вземе необходимите му проби за анализ. Когато изтегли от кръвната плазма със спринцовка, аз се наведох и отново разгледах тялото сантиметър по сантиметър. Не открих нито едно убождане, рана или ожулване. Питърс беше силно окосмен. С разрешение на Рикори наредих да го обръснат съвсем гладко — гръден кош, рамене, крака, дори главата. Не открих нищо, което да показва, че може да са му ударили наркотична инжекция. Наредих да му промият стомаха и взех проби от екскреторните органи, включително и кожата. Прегледах лигавиците на носа и гърлото — изглеждаха здрави и нормални. Въпреки това наредих да се вземат намазки от тях. Кръвното му налягане беше ниско, а температурата малко под нормалната, но това можеше и да не означава нищо. Сложих му инжекция адреналин. Никаква реакция. Това вече можеше да означава много неща.
„Ех, че си нещастник! — казах си наум. — Все пак ще се опитам да унищожа този твой кошмар.“
Инжектирах му минимална доза морфин. Нищо — Все едно че му бях дал вода. Тогава му инжектирах максималното количество, на което се реших. Очите му останаха отворени, страхът и ужасът не намаляха. Пулсът и дишането му също не се промениха.
Рикори наблюдаваше напрегнато процедурите ми. Казах му, че това е всичко, което мога да направя засега.
— Ще трябва да изчакам резултатите от изследванията на пробите. Откровено казано, озадачен съм. Не ми е известна болест, която може да предизвика такова състояние.
— Но доктор Брейл спомена за някакъв наркотик…
— Просто предположение — побърза да възрази Брейл. — Не знам наркотик, който би причинил тези симптоми.
Рикори погледна лицето на Питърс и потрепери.
— А сега — казах аз, — трябва да ви задам няколко въпроса. Боледувал ли е от нещо този човек? Ако е така, бил ли е лекуван? Ако не е бил действително болен, оплаквал ли се е от някакво неразположение? Забелязвали ли сте нещо необичайно в маниерите или поведението му?
— На всичките ви въпроси отговорът ми е отрицателен — отвърна Рикори. — През последната седмица Питърс почти не се е отделял от мен. Беше съвършено здрав. Тази вечер бяхме в моя дом. Седяхме на масата и разговаряхме. Храната беше лека, а и той бе в отлично настроение. Както си приказваше, внезапно замълча по средата на изречението, обърна глава настрана като че ли се вслушваше в нещо и след това се смъкна от стола си. Когато се наведох над него, беше вече в състоянието, в което го виждате сега. Това се случи половин час след полунощ. Веднага го докарах тук.
— Е — казах аз, — поне знаем точното време на припадъка. Безсмислено е да стоите повече тук, господин Рикори, освен ако нямате желание да останете при болния.
Рикори заразглежда ръцете си, като потриваше грижливо изрязаните си нокти.
— Доктор Лоуел — изрече най-сетне той, — ако този човек умре, без да разберете какво го е погубило, аз ще ви платя нормалния хонорар, а на болницата — обичайните разноски и нищо повече. Ако ли пък откриете причината за смъртта му, ще получите сто хиляди долара, които ще употребите за благотворителна цел, посочена от вас. Но ако откриете причината за състоянието му докато е още жив и му върнете здравето, същата сума ще дам лично на вас.
Ние го зяпнахме. После, когато осъзнах какво точно ми предлагаше, едва успях да потисна гнева си.
— Рикори — казах му, — вие и аз живеем в различни светове, поради което ви отговарям учтиво, макар че ми е трудно да се сдържа. Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да установя какво става с вашия приятел и да го излекувам. Бих го направил, дори и да беше последен просяк. Той ме интересува само като медицински случай и е предизвикателство за мен като лекар. Но вие изобщо не ме интересувате. Нито парите ви. Нито предложението ви. Считайте го за отхвърлено. Разбрахте ли ме?