Той с нищо не показа, че се е засегнал:
— Това още повече ме подтиква да настоявам вие да поемете изцяло случая.
— Много добре. А сега бихте ли ми казали къде да ви намеря, ако се наложи да дойдете бързо тук?
— Разрешете ми — отговори той, — да оставя двама мои представители, така да се каже, в тази стая през цялото време. Ако ви потрябвам, съобщете им и аз няма да се забавя.
Усмихнах се на думите му, но той остана напълно сериозен.
— Вие ми напомнихте — каза Рикори, — че живеем в различни светове. Вие вземате определени предохранителни мерки, за да сте в безопасност във вашия свят, а в моя заповядвам аз, за да сведа до минимум рисковете, които ме грозят. Нито за миг не бих си позволил да ви съветвам как да се движите сред опасностите, които крие вашата лаборатория, доктор Лоуел. Но и аз съм принуден да се предпазвам със свои собствени средства.
Неговото искане беше необичайно. Дори незаконно. Но точно в този момент Рикори започна да ми допада, може би защото проумях съвсем ясно неговата гледна точка. Той почувства това и побърза да се възползва.
— Моите хора няма да пречат — каза той. — По никакъв начин няма да се месят в работата ви. Ако подозренията ми се оправдаят, сигурно ще се наложи да охраняват вас и вашите помощници. Ето защо те, както и тези, които ще ги сменят, трябва денонощно да бъдат в стаята. Ако Питърс бъде изведен извън нея, те трябва да го придружат, независимо къде ще го изместите.
— Мога да уредя това — казах аз.
Сетне изпратих по негово искане санитаря до входа на болницата. Той се върна с един от мъжете, които Рикори беше оставил да пазят там. Рикори му прошепна нещо и той излезе. След известно време пристигнаха други двама. Междувременно обясних необичайността на ситуацията на дежурния лекар и на управителя и осигурих необходимото разрешително за присъствието на охраната.
Двамата мъже бяха добре облечени, учтиви, със стиснати устни и студени очи, които издаваха, че винаги са нащрек. Единият хвърли поглед към Питърс и промърмори:
— Боже Господи!
Стаята беше ъглова, с два прозореца, единият с изглед към главната улица, другият към нейната пряка. Освен тях нямаше никакви други отвори, като изключим вратата, която водеше към коридора. Санитарният възел вътре беше без прозорци. Рикори и двамата мъже прегледаха стаята сантиметър по сантиметър. Забелязах, че се държаха настрана от прозорците. След това той ме попита дали стаята може да се затъмни. Силно заинтригуван, кимнах утвърдително. Загасихме лампите, тримата застанаха до прозорците, отвориха ги и внимателно огледаха пропастта от шест етажа, която ни отделяше от двете улици. Оттатък главната улица беше паркът. От другата страна имаше църква.
— Ето, тази страна трябва да наблюдавате — чух гласа на Рикори. Той сочеше църквата. — Докторе, сега вече може да включите осветлението.
Запъти се към вратата, но спря и се обърна.
— Аз имам много врагове, доктор Лоуел. Питърс ми беше дясната ръка. Ако ударът идва от някой от тези мои врагове, то той е нанесен, за да разклати позициите ми. Или може би онзи не е имал възможността да го нанесе върху мен. Гледам Питърс и за първи път в живота си аз, Рикори, съм уплашен. Нямам абсолютно никакво желание да съм следващият… който ще надникне в ада!
Направо изпъшках — той така точно изрази всичко, което бях доловил и не бях съумял да формулирам с думи!
Рикори понечи да излезе, но се поколеба.
— И още нещо. Ако се обаждат по телефона да питат за състоянието на Питърс, нека да отговарят моите хора. Ако дойде някой, които лично се интересува, нека те да го посрещнат. При положение, че посетителите са повече, пускайте ги само един по един. Появи ли се някой, който твърди, че му е роднина, нека моите хора да го посрещнат и разпитат.
Стисна ръката ми и отвори вратата. На прага го чакаше друга двойка надеждни телохранители. Единият застана пред него, вторият отзад. Докато се отдалечаваше, забелязах, че енергично се прекръсти.
Затворих и се върнах в стаята. Погледнах Питърс…
Ако бях религиозен, и аз щях да започна да се кръстя. Изражението на Питърс се беше променило. Страхът и ужасът бяха изчезнали. Продължаваше да гледа и отвъд мен, и навътре в себе си, но това вече беше поглед на зловещо очакване — толкова зловещо, че неволно се озърнах, за да видя дали някоя отвратителна грозотия не се прокрадва зад гърба ми.
Нямаше нищо. Единият от хората на Рикори стоеше в сянката до прозореца и съзерцаваше църковния покрив отсреща; партньорът му седеше нащрек при вратата.