В ъгъла стоеше камина, като във всяка обикновена стара къща в Ню Йорк. По стените висяха няколко репродукции. Огромната „графска“ маса представляваше абсолютно обикновена мебел, отрупана с кукленски облекла — и готови, и само скроени.
Безпокойството ми се усили. Ако Уолтърс е видяла стаята в някаква илюзорна светлина, то какво ли още в дневника й беше измислица — или, както го бях определил аз, плод на прекалено развито въображение?
Но все пак тя беше описала правдоподобно, а не с романтично преувеличение очите на майсторката на кукли. Същото важеше и за говора й, и за външния й вид, и за странностите на племенницата й. Гласът на мадам Мандилип прекъсна размишленията ми и ме върна към действителността.
— Изглежда се заинтересувахте от стаята ми?
Изрече го плавно и бързо, и както ми се стори, със скрита насмешка.
— Всяка стая, в която твори един истински художник, би представлявала интерес за мен. А вие сте истински човек на изкуството, мадам Мандилип — отговорих аз.
— Я виж ти, откъде знаете това? — попита тя замислено.
Бях направил грешка. Опитах бързо да я поправя.
— Аз обожавам изкуството. Видях няколко от вашите кукли. Не е нужно да разгледаш цяла галерия от картини на Рафаело, за да разбереш, че е той е велик майстор. Понякога една картина е напълно достатъчна.
Тя се усмихна приятелски, затвори вратата зад мен и посочи един стол до масата.
— Нали нямате нищо против да почакате няколко минути? Трябва да довърша една рокля. Обещала съм да е готова днес и скоро ще дойдат да я вземат. Няма да се забавя.
— Защо не? — отговорих аз и се отпуснах на стола.
— Тук е тихо — каза тя меко. — А вие изглеждате изтощен. Сигурно сте работили много усилено… И сега сте изморен.
Отпуснах се на облегалката. Изведнъж усетих колко съм изморен наистина. За миг вътрешната ми защита отслабна и аз притворих очи. Когато отново ги отворих, майсторката на кукли вече бе заела мястото си на масата.
И тогава зърнах ръцете й. Бяха дълги, деликатни и бели — никога не бях виждал по-красиви ръце. Също както очите й сякаш живееха свой собствен живот, така и тези ръце изглеждаха като живи същества, независими от тялото, на което принадлежаха. Тя ги положи върху масата и проговори някак безгрижно и ласкаво.
— Хубаво е човек от време на време да посещава някое тихо и уединено място като това. Място, където цари пълен покой. Човек така се изтощава — така се изтощава. Толкова сте уморен — толкова много сте уморен…
Тя взе от масата една малка куклена рокля и започна да шие. Дългите и тънки пръсти на дясната й ръка бодяха с иглата, докато лявата преобръщаше пъргаво малката дрешка. Колко хармонично беше движението на тези дълги бели пръсти… ритмично… леко като песен… отморяващо!
С много нежен глас тя продължи:
— При нас не прониква врявата на външния свят. Всичко е мирно и кротко — и почивка — почивка…
Откъснах неохотно очи от бавния танц на тези ръце, от преплитането на тези дълги и фини пръсти, които се движеха тъй ритмично… Очите на майсторката на кукли бяха насочени към мен, меки и нежни… изпълнени със спокойствието, за което ми говореше.
Не би ми навредило да отпочина малко, да набера сили за борбата, която предстоеше. А бях уморен. Просто досега не бях осъзнавал колко съм уморен! Погледът ми отново се закова на ръцете й. Странни ръце — не принадлежаха на това огромно тяло повече, отколкото очите и гласът.
Вероятно наистина не принадлежаха към него! Може би цялото това туловище не беше друго, а само наметало, покритие на действителното тяло, елементи на което бяха ръцете и гласът. Замислих се, наблюдавайки бавния ритъм на ръцете й. Какво ли представляваше тялото, на което принадлежаха те? И то ли беше толкова красиво като ръцете, очите и гласа й?
Тя тихичко напяваше някакъв странен мотив. Отпускаща, приспивна мелодия, която пълзеше по изморените ми нерви, навлизаше в изтощения ми ум — отцеждаше се там и преминаваше в сън… сън. Ръцете тъчаха сън. Очите лееха сън върху мен…
Сън!
Нещо яростно бушуваше в мен. Умоляваше ме да се събудя! Да се отърся от летаргичното си вцепенение…
С върховно усилие възвърнах властта над съзнанието си, глътнах жадно въздух и разбрах, че съм поел много надалеч по пътеката на тези странни усещания и че все още не съм се отърсил от тях напълно. И за миг, на границата на окончателното си пробуждане, видях стаята така, както я беше описала Уолтърс.