— Разбрано, докторе — кимна Маккан. — Ако излезе, ще я пипнем.
Вкъщи намерих бележка, оставена ми от Брейл. Пишеше ми, че ще се върне да ме види чак след вечеря. Това ме зарадва. Боях се от разпита, на който можеше да ме подложи. Осведомиха ме, че Рикори спи и че възстановява силите си с нечувана бързина. Наредих на сестрата да му каже, когато се събуди, че ще го посетя след като се навечерям. После полегнах да си почина за половин час.
Не можах да заспя — щом задремех, пред мен изникваше лицето на майсторката на кукли и това веднага ме разбуждаше.
Станах в седем и се навечерях обилно, като изпих нарочно два пъти повече вино, отколкото си позволявам обикновено, а след това — и чаша силно кафе. Когато се вдигнах от масата, се почувствах по-добре — със свеж ум и господар на собственото си аз. Или поне така ми се струваше. Бях решил да уведомя Рикори за заповедта, която бях дал на Маккан за отвличането на момичето. Знаех, че това неминуемо ще доведе до кратък разпит за посещението ми в кукления магазин, но аз си бях подготвил историята, която смятах да му разправя…
Изведнъж осъзнах смаян, че тази история е всичко, което мога да разправя! Не бях в състояние да споделя с никого онези части, които бях махнал от нея, дори и да исках да го сторя. И че това се дължеше на постхипнотичното внушение на майсторката на кукли, която беше наложила своите забрани върху моята воля; същите тези забрани, които ме бяха направили безпомощен, бяха ме накарали да измарширувам през магазина й като робот и ме бяха отблъснали от вратата й, когато се опитах да вляза вътре отново!
По време на краткия хипнотичен транс тя ми беше внушила: „Това и това не бива да разказваш. А това и това можеш.“
Не трябваше да разправям за куклата-дете с ангелското лице и иглата-кинжал, отнела живота на Гилмор. Не трябваше да приказвам за разпънатата на кръст кукла Уолтърс. Не трябваше да споменавам и за неохотното признание на майсторката на кукли, че тя е отговорна за смъртните случаи, които ни доведоха до нея.
От друга страна, от това ми олекна. Поне имаше нещо разбираемо — материалността, която се лутах да напипам; нещо, в което нямаше никакво магьосничество, нито тъмни сили; нещо, напълно в царството на моята собствена наука. Бях правил същото с мои пациенти много пъти, връщайки съзнанието им към нормалния свят посредством подобни постхипнотични внушения.
Съществуваше и способ, чрез който можех да премахна от съзнанието си внушенията на майсторката на кукли, ако пожелаех — чрез самовнушение. Но трябваше ли да го използвам? Упорито се противопоставях на това. Би било признание от моя страна, че се страхувам от мадам Мандилип. Вярно беше, че я мразех — но не се боях от нея. Вече познавах техниката й и би било грешка да не наблюдавам резултатите върху себе си — като лабораторен експеримент. Казах си, че управлявам цялата й гама от внушения — каквото и още да е възнамерявала да вложи в съзнанието ми, не бе успяла поради неочакваното ми пробуждане…
Боже мой, колко права се оказа майсторката на кукли, като ме нарече муле заради собствената ми самоувереност!
Когато се появи Брейл, вече бях в състояние да го посрещна спокойно. Докато се ръкувахме се обади сестрата и съобщи, че Рикори е буден и гори от нетърпение да ме види.
— Това е добре дошло — казах на Брейл. — Ела с мен. Така поне няма да ми се наложи да разправям една и съща история два пъти.
— Каква история? — попита той.
— Разговорът ми с мадам Мандилип.
— Вие сте били при нея! — възкликна изумено той.
— Цял следобед. Тя е една… изключително интересна особа. Ела и ще узнаеш всичко.
Поведох го към частното си клинично отделение, като се правех, че не чувам въпросите му. Рикори беше седнал в леглото. Прегледах го набързо. Беше още слаб, но вече можеше да бъде изписан. Поздравих го със забележителното възстановяване и прошепнах на ухото му:
— Видях вашата вещица и разговарях с нея. Имам много да ви разказвам. Нека охраната ви да излезе в коридора. Ще освободя и сестрата.
Когато пазачите и сестрата излязоха, аз се впуснах в описание на разигралите се през деня събития, започвайки от момента, в който Маккан ме повика в апартамента на Гилмор. Рикори изслуша с мрачна физиономия моето повторение на разказаната от Моли случка. След това възкликна:
— Брат й, а сега и съпругът й! Бедната, бедната Моли! Но за нея ще бъде отмъстено! Si — и то напълно!
Пробутах им силно орязаната си версия за срещата ми с мадам Мандилип. Съобщих на Рикори какво бях наредил на Маккан и допълних: