— Така че поне тази нощ ще спим спокойно. Защото ако момичето излезе с куклите, Маккан ще го хване. Сигурен съм, че без нея майсторката на кукли не може да нанесе удар. Рикори, надявам се, че одобряваш действията ми.
Известно време той ме изучава изпитателно.
— Наистина, доктор Лоуел. Одобрявам ги напълно. Постъпили сте както бих постъпил аз. Има обаче едно обстоятелство, което ме тревожи — струва ми се, че не ни разказахте всичко, което се е случило между вас и вещицата.
— И аз имам същото усещане — обади се Брейл.
Станах от стола.
— Е, разправих ви най-важното. Уморен съм до смърт. Ще се изкъпя и ще си легна. Сега е девет и половина. Момичето едва ли ще излезе преди единадесет, дори по-късно. Ще спя, докато Маккан я пипне. Ако нищо не се случи, ще спя през цялата нощ. И точка. Запазете въпросите си за утре сутринта.
Докато говорех, изпитателният поглед на Рикори изобщо не се откъсна от очите ми.
— А защо не легнете да спите тук? — попита той. — Няма ли да е по-безопасно… за вас?
Обля ме вълна на остро раздразнение. Гордостта ми беше пострадала достатъчно от провала ми пред майсторката на кукли и лекотата, с която тя ме бе надхитрила. А предложението да се скрия от нея зад пистолетите на неговите хора посипа сол върху раната.
— Не съм дете! — отговорих гневно. — Мога и сам да се пазя. Не се каня да прекарам остатъка от живота си с въоръжена охрана…
Млъкнах и почти веднага съжалих за думите си. Но Рикори с нищо не показа, че се е обидил. Кимна и се отпусна на възглавниците.
— Вие вече ми издадохте това, което исках да узная. Претърпели сте лошо поражение от вещицата, доктор Лоуел. Но не ни съобщихте всички… подробности.
— Съжалявам, Рикори! — промълвих аз.
— Не се извинявайте. — Той едва сега се усмихна. — Всичко ми е ясно. И аз си падам малко нещо психолог. Едно ще ви кажа само — почти без значение е дали Маккан ще доведе момичето тази нощ или не. Утре вещицата ще умре — заедно с момичето.
Не му възразих. Повиках сестрата и заръчах на охраната да заеме отново местата си в стаята. Колкото и да бях уверен в себе си, не можех да си играя просто ей така с безопасността на Рикори. Не бях му казал за пряката закана, която майсторката на кукли бе отправила към него, но и не бях я забравил.
Брейл ме съпроводи до кабинета ми и рече с извинителен тон:
— Лоуел, знам, че сте страшно уморен и не искам да ви досаждам, но не бихте ли ми позволили да остана в стаята, докато спите?
Отговорих със същия инат и раздразнение:
— За бога, Брейл, не чу ли какво казах на Рикори? Много съм ви признателен и така нататък, но това, което отвърнах на него, се отнася и за теб.
— Аз ще остана ей тук, в кабинета — заяви тихо той — и ще седя буден, докато дойде Маккан с пленницата или настъпи утрото. Ако чуя някакви шумове в стаята ви, ще вляза веднага. И всеки път, когато реша да хвърля един поглед и да видя дали сте добре, пак ще влизам. Не заключвайте вратата, ако не искате да я разбия. Разбрахте ли ме?
Ядосах се още повече.
— Говоря съвсем сериозно — настоя той на своето.
— Добре. Прави каквото щеш.
Влязох в стаята си и треснах вратата зад гърба си. Но не я заключих.
Бях много уморен, без съмнение. Даже един час сън щеше да ми бъде от полза. Реших да не си губя времето с банята и започнах да се събличам. Докато разкопчавах ризата си, забелязах от лявата й страна, точно над сърцето, някаква карфичка. Свалих ризата и я огледах отвътре. Там, с помощта на карфицата, беше забодена една от вървите с възли!
Направих крачка към вратата и отворих уста, за да извикам Брейл, но веднага се отказах. Няма да му я покажа. Това би довело до нескончаеми въпроси от негова страна. А на мен ми се спеше.
Господи! Само как ми се спеше!
По-добре да изгоря връвта. Затърсих кибрит, за да я подпаля, но чух приближаващите стъпки на Брейл, бързо пъхнах връвта в джоба на панталона си и изръмжах:
— Какво искаш?
— Просто да се убедя, че наистина ще си легнете да спите.
Той открехна вратата. Фактически това, което искаше да установи, беше дали съм я заключил. Продължих да се събличам мълчаливо.
Спалнята ми е широка стая с висок таван, разположена на втория етаж. Намира се в задната част на сградата, точно до кабинета ми. Има два прозореца с изглед към малката градина. По тях пълзи бръшлян. На тавана е окачен полилей — масивен, старинна изработка, окичен целият с кристални висулки. Те са дълги и висят в шест окръжности, а над тях се издигат свещниците. Полилеят е умалено копие на един от прекрасните канделабри, останали в Залата на независимостта във Филаделфия от времето на колониалната епоха. Когато купих къщата, не позволих да го снемат, нито да го пригодят за електрическо осветление. Леглото ми е в дъното на стаята и когато се обърна наляво, виждам очертанията на слабо осветените прозорци. Кристалните висулки улавят отраженията на светлината и полилеят се превръща в мъгляво проблясващо малко облаче, което ми действа отморяващо и приспивно. Под прозорците отвън има стара круша, последната от някогашната овощна градина. През тихите пролетни дни тя издига към слънцето обсипаните си с цвят ръце. Полилеят се пада точно в края на леглото, откъм краката ми. Ключът за осветлението е близо до главата ми. До едната стена има стара камина със страни от дялан мрамор и широка горна полица. Правя това описание, за да можете да си представите нагледно това, което последва.