Съблякох се, Брейл очевидно се увери в кротостта ми, затвори вратата и се върна в кабинета. Взех връвта с възлите — „стълбата на вещицата“ — и я хвърлих с презрителен жест на масата. В това имаше известно перчене; вероятно ако не бях толкова сигурен в Маккан, щях да изпълня първоначалното си намерение да я изгоря. Разтворих една успокоителна таблетка във вода, изпих я, изгасих лампите легнах да спя. Успокоителното ми подейства бързо.
Потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в морето на съня… все по-дълбоко… и още по-дълбоко…
Събудих се.
Огледах се наоколо… Как ли се бях озовал на такова странно място? Стоях в една плитка кръгла яма, обрасла с трева. Ръбът на ямата едва достигаше до коленете ми. Самата тя се намираше в средата на кръгла, равна ливада, с диаметър може би около четиристотин метра. И тя беше покрита с трева, чудата трева, смесена с пурпурни цветя. Тревистият кръг бе заобиколен от надвесени непознати дървета… в смарагдовозелени и янтарни цветове, с папратовидни листа и провиснали клони. Стволовете им бяха омотани с виещи се като змии лози. Дърветата обкръжаваха поляната като пазачи… наблюдаваха ме… чакаха да направя някакво движение…
Не, не дърветата ме наблюдаваха! Между тях се криеха някакви същества, прокрадваха се… зловещи същества… злобни същества… и точно те ме дебнеха и чакаха да помръдна!
Но какво търсех тук? Погледнах краката си и разперих ръце с недоумение… Бях облечен със синята пижама, с която си легнах да спя в леглото си, у дома в Ню Йорк… Как бях попаднал тук? Нямах чувството, че сънувам…
Забелязах, че от плитката яма излизаха три пътеки. Прехвърляха ръба й и продължаваха към гората, всяка в различна посока. И изведнъж разбрах, че трябва да поема по една от тях и че е жизненоважно да избера правилната… защото само едната беше безопасна… защото другите щяха да ме отведат в лапите на тези прокрадващи се същества.
Ямата започна да се свива. Усетих как дъното и се надигна под краката ми. Ямата ме изхвърляше навън! Скочих на пътеката отдясно и бавно тръгнах по нея. После, кой знае защо, се затичах бързо към гората. Наближих и видях, че пътеката пробождаше гората като стрела — беше широка около метър, плътно оградена от дърветата, и се губеше в мъгливозелената здрачина. Тичах все по-бързо и по-бързо. Вече бях навлязъл навътре и невидимите същества се трупаха сред дърветата, покрай пътеката, тълпяха се, стичайки се безшумно от дебрите на цялата гора. Що за същества бяха и какво щяха да ми сторят? Нямах представа. Знаех само, че никаква агония не можеше да се сравни с това, което щях да изживея, ако ме хванеха.
Тичах все по-навътре в гората. Всяка стъпка беше кошмар. Чувствах как към мен се протягат ръце, за да ме сграбчат… чувах пронизителни шепнения… Изпотен и треперещ, изскочих от гората и се втурнах през обширна гола равнина, простираща се до безкрайно далечен хоризонт. Нямаше коловози, нямаше пътеки, само кафява, изсъхнала трева. Хрумна ми, че прилича на обжарената пустош на трите вещици от „Макбет“. И все пак това беше за предпочитане пред гората с призраците. Спрях се и погледнах назад към дърветата. Усетих как от тях ме наблюдаваха безброй зли очи.
Обърнах им отново гръб и закрачих през пустата и обветрена равнина. Вдигнах поглед към небето. То беше тъмнозелено. Високо в него просветнаха два мъгливи кръга… две черни слънца… не, това не бяха слънца… бяха очи…
Очите на майсторката на кукли!
Гледаха ме вторачено от мътнозеленото небе… Над хоризонта на този странен свят се издигнаха две гигантски ръце… устремиха се към мен… за да ме хванат и да ме хвърлят обратно в гората… бели ръце с дълги пръсти… и всеки от дългите бели пръсти беше живо същество…