— Сърцето му спря преди три минути! — прошепна Брейл. — Би трябвало да е мъртъв… и въпреки това чуй…
Тялото на Питърс се изпъна и вдърви. От устните му излезе звук — някакъв кикот, нисък, но особено пронизителен, нечовешки, гаден смях на дявол. Въоръженият телохранител до прозореца скочи и столът му се преобърна с трясък. Смехът изклокочи и замря, а тялото на Питърс се отпусна безжизнено.
Вратата да се отвори и в стаята се разнесе гласът на Рикори:
— Как е той, доктор Лоуел? Не можах да заспя…
После видя гримасата на Питърс.
— Дево Марийо! — чух шепота му и той падна на колене.
Почти не му обърнах внимание — не можех да откъсна очи от лицето на Питърс. То бе приело физиономията на ухилен, триумфиращ сатана — нищо човешко не беше останало в него. Това беше мутрата на демон, излязъл направо от някакъв кошмарен ад, нарисуван от средновековен художник. Сините очи, сега пълни с безкрайна злоба, се взираха свирепо в Рикори.
Видях как ръцете на мъртвеца се раздвижиха — сгънаха се бавно в лактите, пръстите се извиха като нокти на хищна птица, мъртвото тяло започна да шава под завивката…
И в този момент се освободих от магията на кошмара — за първи път от часове насам бях стъпил на територия, която познавах много добре. Това беше rigor mortis, вкочаняването след смъртта — но сега то настъпваше далеч по-бързо и се развиваше с темпо, което никога не бях виждал.
Пристъпих напред и склопих клепачите върху свирепо гледащите очи. Покрих с чаршаф ужасното лице.
Рикори продължаваше да стои на колене, кръстеше се и се молеше. А до него беше паднала сестра Уолтърс, прегръщаше го през раменете и също шепнеше молитви.
Отнякъде се чу как часовник отброи пет часа.
Втора глава
Въпросникът
Предложих на Рикори да го придружа до дома му и останах донякъде изненадан, че той прие с готовност. Толкова бе потресен, че чак го съжалих. Возехме се мълчаливо, с нас бе и бодигардът със стиснатите устни. Лицето на Питърс още бе пред очите ми.
Дадох на Рикори сънотворно и го изчаках да заспи, охраняван от хората си. Бях му казал, че твърдо съм решил да направя пълна и подробна аутопсия на трупа.
Като се върнах в болницата с неговата кола, установих, че тялото на Питърс е откарано в моргата. Брейл ми каза, че rigor mortis е завършило за по-малко от час — удивително кратък срок. Направих необходимите приготовления за аутопсията и заведох Брейл с мен у дома, за да поспим поне няколко часа. Трудно е да се предаде с думи как бе повлияло върху психиката ми цялото това събитие. Бях благодарен на Брейл, че ме придружи, а изглежда и той на мен.
Когато се събудих, все още бях в потиснато настроение от преживяния кошмар, макар въздействие му вече да отслабваше. Към два часа започнахме аутопсията. С неохота вдигнах чаршафа от тялото на Питърс. Вгледах се в лицето му и се изумих. Не беше останала и следа от сатанинското изражение. Сега то беше спокойно, с отпуснати черти — лице на човек, починал в мир, без никаква телесна и душевна агония. Повдигнах ръката му. Беше отпусната, както и цялото тяло. Трупното вкочанясване беше изчезнало!
Струва ми се, че точно тогава останах за първи път с убеждението, че имам работа с някакъв напълно нов, или поне непознат засега причинител на смърт, било той микробен агент или нещо друго. По правило трупното вкочанясване настъпва едва след шестнадесет, че и след двадесет и четири часа, в зависимост от състоянието на пациента преди смъртта, температурата и още десетина фактора. То трае обикновено от четиридесет и осем до седемдесет и два часа, и на бързото му настъпване съответства и бързо изчезване. Диабетиците вкочанясват по-бързо от другите хора. Още по-динамично се развива този процес, ако смъртта е дошла вследствие нараняване на мозъка, например при огнестрелна рана. А в сегашния случай трупното втвърдяване бе започнало със самото настъпване на смъртта и, изглежда, бе завършило цикъла си за удивително кратък период. Помощникът ми каза, че прегледал тялото след пет часа и решил, че вкочанясването още не е било настъпило. А в действителност то вече е било завършило и изчезнало.
Заключенията от аутопсията можеха да се вместят в две изречения. Нямаше никаква установима причина, поради която Питърс да не е жив. А той беше мъртъв!