— Какво мислите да правите, доктор Лоуел?
Какво да направя ли? Идеше ми да се разплача, но се овладях и отговорих:
— Случаят естествено е за следовател. Трябва незабавно да уведомя полицията.
— И какво смятате да им кажете?
— Рикори, вие какво видяхте на прозореца?
— Куклите.
— И аз. Мога ли да призная на полицията какво уби Брейл… преди да падне полилеят? Знаете, че не мога. Затова ще им кажа, че сме разговаряли и полилеят ненадейно е паднал върху него. Разтрошено стъкло от висулките е пробило гърлото му. Какво друго ми остава? Те с охота ще възприемат тази версия, докато на истината няма да са склонни да повярват…
Замълчах. И тогава изведнъж самообладанието ми ме напусна — за първи път от много години насам се разплаках.
— Рикори, вие бяхте прав. Не Маккан е виновният, а аз — ако бях разказал всичко от край до край, сега Брейл щеше да е жив… но аз не го сторих… Аз съм неговият убиец…
Той се зае да ме успокоява — нежно, като жена.
— Вие не сте виновен. Не сте могли да постъпите иначе… като се има предвид що за човек сте… и какви са възгледите, към които сте се придържали през целия си живот. Ако поради вашето неверие, колкото и естествено да е то, вещицата е намерила сгода да приведе в изпълнение своя план… вие не сте виновен. Но стига толкова — няма да й се дадат повече възможности. Чашата на търпението ми преля… — Той постави ръце на раменете ми. — Засега не уведомявайте полицията. Поне докато не се свържем с Маккан. Часът е почти дванадесет и дори да не дойде тук, той непременно ще телефонира. Отивам в стаята си да се преоблека. Защото щом се обади Маккан, ще трябва да ви оставя.
— Какво възнамерявате да предприемете, Рикори?
— Да убия вещицата — отговори спокойно той. — Ще убия и нея, и момичето. Твърде дълго чаках. Не ще й позволя да вилнее повече.
Прилоша ми. Отпуснах се на стола и очите ми се замъглиха. Рикори ми подаде чаша вода и аз жадно я изпих. Заедно с бученето на ушите в главата ми се промъкна нечие предпазливо почукване, придружено от гласа на единия от телохранителите:
— Маккан пристигна.
— Да влезе — каза простичко Рикори.
Вратата се отвори и Маккан нахлу в стаята.
— Пипнах я… — Закова се сепнат на място и ни загледа изненадано. После забеляза покритото тяло на медицинската кушетка и се навъси. — Какво е станало?
— Куклите убиха доктор Брейл — отвърна глухо Рикори.
— Маккан, ти залови момичето твърде късно. Защо?
— Убили са Брейл? Куклите? Боже Господи! — Ентусиазмът му стихна, сякаш някаква ръка го стисна за гърлото.
— Къде е момичето? — попита Рикори.
— Долу в колата, вързано и със запушена уста — отговори Маккан с мъртвешки глас.
— Кога я хвана? И, къде?
Гледах Маккан и изпитвах жалост и съчувствие към него. Сигурно поради собствените ми угризения и срам.
— Седни, Маккан — казах му. — Аз съм много по-виновен за случилото се, отколкото ти.
— Оставете аз да отсъдя това — отсече с леден тон Рикори. — Маккан, ти постави ли коли на двата края на улицата, както ти нареди доктор Лоуел?
— Да.
— Тогава разказвай какво стана после.
— Тя се появи на улицата към единадесет часа — подхвана Маккан. — Аз дебнех на източния край, Пол — на западния. Казах на Тони: „Набарахме вещицата!“ Носеше два куфара. Огледа се и се затътри към мястото, където беше скрита колата й. Подкара я на запад, в посоката на Пол. Бях предал на Пол това, което ми беше заръчал докторът — да не я отвличаме твърде близо до кукления магазин. Видях, че Пол започна да я следи. Изхвърчах надолу по улицата и се залепих с моята кола зад тази на Пол.
Тя зави по Западен Бродуей и ни се отскубна до пристанището — току-що влизаше кораб откъм Стейтън Айлънд и улицата беше съвсем задръстена от посрещачи. Един форд изпревари неправилно и се сблъска с Пол, Стана бъркотия, така че се забавих минута-две, докато се откопча. През това време колата-купе изчезна.
Втурнах се в една телефонна кабина и се обадих на Род. Казах му да заловят бледата девица веднага щом се върне, та ако щат и с ласо да я смъкнат от стъпалата на магазинчето. И след това веднага да я доведат.
После дойдох тук. Реших, че може да е потеглила за насам. Обиколих навсякъде, погледнах и в парка, изчислих всичките й варианти за измъкване и реших, че няма начин да не я докопам. Така и стана. Видях купето паркирано под едни дървета. Загащихме я. Тя изобщо не оказа съпротива. Обаче ние й запушихме устата и я натикахме в колата. Тони откара купето настрана и го претърси. В него нямаше нищо освен двата куфара, а те бяха празни. Така че доведохме момичето направо тук.