— Колко време измина от момента, в който хванахте момичето, до пристигането ви при нас? — попитах аз.
— Най-много четвърт час. Тони буквално разглоби купето, а това му отне известно време.
Погледнах Рикори. Маккан, изглежда, се бе натъкнал на момичето точно в момента, в който бе издъхнал Брейл.
— Тя, разбира се, е чакала куклите — рече Рикори.
— Какво да я правя? — попита Маккан.
Гледаше Рикори — не мен. Рикори не отвърна нищо, дори не мигна. Лицето му беше придобило необичаен оттенък на злонамереност. Забелязах как сви хищно пръстите на лявата си ръка, после внезапно широко ги разтвори отново.
— Окей, шефе — каза Маккан.
И тръгна към изхода. Не беше нужно човек да е необикновено прозорлив, за да разбере, че той беше получил съвсем ясна заповед.
— Чакай! — Препречих му пътя и опрях гръб на вратата. — Рикори, чуйте ме! Доктор Брейл ми беше толкова близък, колкото Питърс на вас. Каквато и да е вината на това момиче, то не е в състояние да върши нищо друго освен това, което мадам Мандилип му заповядва. Волята на момичето се контролира напълно от майсторката на кукли. Имам силно подозрение, че през повечето време то е под пълен хипнотичен контрол. Не забравяйте, че тази девойка се е опитала да спаси Уолтърс. Не бива да я убивате.
— Ако сте прав, това е още едно основание да бъде убита бързо — каза Рикори. — Така вещицата няма да може да я използва вече.
— Не мога да ви позволя да го сторите, Рикори. Имам и още една причина да ви попреча. Искам да я разпитам. Ще ми се да разбера как работи мадам Мандилип: мистерията с куклите, съставките на мехлема, дали има и други хора, които владеят същите знания. Момичето сигурно е в течение на всички тези неща. А аз мога да я накарам да проговори.
— Така ли? — в гласа на Маккан имаше сарказъм.
— Как? — попита Рикори.
— Като използвам същия капан, в който ме вкара майсторката на кукли — отговорих мрачно аз.
Цяла минута Рикори ме наблюдава изпитателно. После каза:
— Доктор Лоуел, за последен път отстъпвам от собственото си решение по този въпрос заради вас. Считам обаче, че грешите. Знам, че и аз сбърках, като не видях сметката на вещицата в деня, в който отидох при нея. Всеки подарен миг от живота на това момиче носи опасност за всички ни. Въпреки това се отказвам от решението си… за последен път.
— Маккан, доведи момичето в кабинета ми — надигнах се аз. — Но първо изчакай, докато отпратя по стаите всички, които се мотаят из коридорите.
Слязох долу заедно с Маккан и Рикори. Там не се мяркаше жива душа. Сложих на бюрото си система от огледала на Люис — уред, използван за първи път в Париж преди известно време с цел предизвикване на хипнотичен сън. Той се състои от два успоредни реда малки рефлектори, които се въртят в противоположни посоки. Пуска се светлинен лъч, който се отразява в тях така, че повърхностите им блясват и потъмняват една след друга. Много полезен уред, който според мен лесно щеше да въздейства върху момичето, отдавна свикнало да бъде подлагано на хипноза. Поставих едно удобно кресло под подходящ ъгъл и намалих осветлението, така че да не пречи на хипнотичния сеанс.
Тъкмо бях завършил приготовленията си, когато Маккан и още един от главорезите на Рикори доведоха момичето, бутнаха я да седне в креслото и аз извадих от устата й парцала, с който я бяха заставили да замълчи.
— Тони, върни се в колата. Маккан, ти стой тук — каза Рикори.
Шестнадесета глава
Краят на момичето-вещица
Момичето ме оказа абсолютно никаква съпротива. Беше напълно вглъбена в себе си и гледаше с онзи празен поглед, който бях забелязал при посещението си в магазина. Хванах ръцете й. Тя безжизнено ги отпусна в моите. Бяха много студени. Казах й ласкаво:
— Дете мое, никой няма да ти стори лошо. Отпусни се и си почини. Разположи се удобно в креслото. Аз съм тук, за да ти помогна. Ако искаш спи. Заспи.
Тя като че ли не ме чуваше и продължаваше да ме фиксира с неподвижния си поглед. Пуснах ръцете й. Седнах на моя стол, с лице към нея, и включих апарата. Огледалата се завъртяха. Очите й веднага се обърнаха към тях и ги загледаха възхитено. Напрежението на тялото й отслабна; тя потъна в креслото. Клепките й също започнаха да се отпускат…