— Заспи — казах тихо аз. — Тук не може да ти се случи нищо лошо. Докато спиш, не може да ти се случи нищо лошо. Заспи… Заспи…
Очите й се затвориха. Тя въздъхна.
— Ти спиш — продължих аз. — Няма да се събудиш, докато не ти кажа. Не можеш да се събудиш, докато не ти кажа.
Тя повтори с мърморещ, детински глас:
— Аз спя. Не мога да се събудя, докато не ми кажете.
Спрях въртящите се огледала и й рекох:
— Искам да ти задам няколко въпроса. Ще ги изслушаш и ще ми отговориш истината. Не можеш да ме излъжеш. Знаеш това.
Тя повтори като ехо с все същия слаб, детински гласец:
— Не мога да ви излъжа. Знам това.
Не се въздържах и хвърлих триумфален поглед към Рикори и Маккан. Рикори се кръстеше и ме зяпаше с широко отворени очи, в които имаше и недоверие, и страхопочитание. Сигурно отстрани изглеждах като някакъв магьосник. Маккан седеше, мляскайки нервно дъвка. И се взираше в момичето.
Започнах да задавам въпросите си, като отначало подбирах най-безобидните.
— Ти действително ли си племенница на мадам Мандилип?
— Не.
— Коя си тогава?
— Не знам.
— Кога се събра с нея и защо?
— Преди двадесет години. Бях в приют за сираци във Виена. Тя ме взе оттам. Научи ме да й казвам „лельо“. Но не ми е леля.
— Оттогава насам къде сте живели?
— В Берлин, Париж, след това в Лондон, Прага, Варшава…
— Мадам Мандилип продаваше ли кукли на всички тези места?
Тя не отговори. Вцепени се. Клепачите й започнаха да потрепват.
— Спи! Помни, че не можеш да се събудиш, докато не ти позволя! Спи! Отговори на въпроса ми.
Тя прошепна:
— Да.
— И те убиваха във всеки от тези градове?
— Да.
— Спи. Спи спокойно. Нищо лошо не може да ти се случи… — Вълнението й отново се усили и аз за момент се отклоних от темата за куклите. — Къде е родена мадам Мандилип?
— Не знам.
— На колко години е?
— Не знам. Питала съм я, но тя все се смее и казва, че времето не означава нищо за нея. Аз бях на пет години, когато ме взе. Тогава тя изглеждаше така, както и сега.
— Има ли някакви помощници — искам да кажа, има ли и други, които правят кукли?
— Един. Тя го е обучила. Той й беше любовник в Прага.
— Неин любовник! — възкликнах аз изумено. И веднага пред очите ми изникна огромното тяло на майсторката на кукли, с големите гърди и тежкото конско лице.
— Знам какво си мислите — каза момичето. — Но тя има и друго тяло. Носи го, когато пожелае. То е прекрасно. Негови са очите, ръцете и гласът й. Когато е в това тяло, тя е красива. Виждала съм го много пъти.
Друго тяло! Илюзия, разбира се… като призрачната стая, описана от Уолтърс… нали ми се мярна, преди да се отскубна от паяжината на хипнозата, в която бях омотан… картина, нарисувана от съзнанието на майсторката на кукли и вкарана в мозъка на момичето. Отхвърлих мисълта за това и се насочих към сърцевината на проблема.
— Тя убива по два начина, нали? Чрез мехлема и чрез куклите?
— Да, посредством мехлема и куклите.
— Колко човека е убила с мехлема в Ню Йорк?
Момичето не ми отговори направо. То каза:
— Откакто сме тук, изработи четиринадесет кукли.
Значи имаше и други случаи, които не ми бяха известни! Попитах я:
— А колко души погубиха куклите?
— Двадесет.
Рикори изруга и аз му метнах предупредителен поглед.
Той се наведе напред, пребледнял и напрегнат; Маккан беше спрял да дъвче.
— Как прави куклите?
— Не знам.
— Известна ли ти е рецептата на мехлема?
— Не. Тя го приготвя тайно.
— Кое е това, което раздвижва куклите?
— Искате да кажете, което ги съживява?
— Да.
— Нещо от света на мъртвите!
Чух как Рикори изпсува отново. Казах:
— Щом не знаеш как се изработват куклите, сигурно знаеш поне какво е необходимо, за да оживеят?
Тя не отговори.
— Трябва да ми отвърнеш. Трябва да ми се подчиниш. Говори!
— Вашият въпрос не е достатъчно ясен — промълви след кратко колебание тя. — Казах ви, че нещо от света на мъртвите ги съживява. Какво още искате да знаете?