— Започни от момента, в който човекът, който позира за кукла, се среща за първи път с мадам Мандилип и продължи до последния етап, когато куклата оживява.
Момичето заговори бавно:
— Тя казва, че човекът трябва да дойде при нея без принуждение, по собствена воля. Трябва сам да изяви желание тя да направи кукла от него. Няма значение, че той не знае за какво точно дава съгласието си. Тя трябва веднага да започне първия модел. Преди да завърши окончателно втория — куклата, която ще оживее — трябва да намери възможност да приложи мехлема. Тя твърди, че този мехлем освобождава един от жителите на мозъка, който идва при нея и тя му помага да се всели в куклата. Според нея той не е единственият обитател на мозъка, но останалите не я интересуват. И не прави кукли от всички, които я посещават. Нямам представа как разпознава онези, които й вършат работа. Очевидно у тях има нещо, което я подтиква да ги избере. В момента, когато завърши и втория модел, този, който й е позирал, започва да умира. Щом той издъхне — куклата оживява. Тя й се подчинява напълно — те всичките й се подчиняват… — Момичето направи пауза, после добави замислено: — С изключение на една…
— Коя е тя?
— Била е ваша медицинска сестра. И не иска да й служи. Леля ми… я измъчва, наказва я… и въпреки това не може да я контролира. Миналата нощ донесох тук малката медицинска сестра заедно с още една кукла, за да убият мъжа, когото леля ми… прокле. Медицинската сестра се сби с другата кукла и спаси мъжа. Това е нещо, което леля ми не може да разбере… то я озадачава… а на мен ми дава… надежда! — Гласът й се изгуби. После тя внезапно изрече енергично: — Трябва да побързате. Време е да се прибирам с куклите. Тя скоро ще започне да ме търси. Налага се да вървя… иначе тя ще дойде за мен… и ако ме намери тук… ще ме убие…
— Ти донесе куклите, за да ме погубят, нали? — попитах аз.
— Разбира се.
— Къде са те сега?
— Вашите хора ме хванаха, преди те да стигнат до мен. Ще се приберат… вкъщи. Куклите пътуват бързо, когато е необходимо. Само че им е по-трудно без мен… това е всичко… но ще се върнат при нея…
— Защо убиват куклите?
— За… да… й доставят удоволствие.
— Ами връвта с възлите, каква е нейната роля?
— Не знам. Но тя казва… — И в този момент, внезапно, отчаяно, като уплашено дете, момичето прошепна: — Тя ме търси! Очите й ме дирят… ръцете й опипват… тя ме вижда! О, скрийте ме от нея… бързо…
— Спи дълбоко! — троснах се аз. — По-дълбоко, потъни в още по-дълбок сън. Сега тя не може да те намери, ти си скрита от нея!
— Аз съм потънала в дълбок сън — повтори момичето. — Тя ме изгуби. Аз съм скрита. Но тя се навърта наоколо… продължава да ме търси…
Рикори и Маккан бяха скочили от столовете си и стояха прави до мен.
— Вие вярвате ли, че вещицата я търси? — потила Рикори.
— Не — отговорих аз. — Но страхът на момичето не е за чудене. Тя е била под контрола на мадам Мандилип толкова дълго и цялостно, че реакцията й е напълно естествена. Може да е резултат от чуждото внушение или пък нейното собствено подсъзнание е влязло във вътрешен спор… тя е нарушила дадените й команди… била е заплашена с наказание, ако се опита…
Момичето изпищя, агонизирайки от страх:
— Тя ме вижда! Тя ме откри! Ръцете й се протягат към мен!
— Спи! Спи още по-дълбоко! Тя не може да те нарани. Ето, отново те загуби!
Момичето не отговори, но от гърлото му излезе слабо стенание.
— За Бога! Не можете ли да й помогнете? — произнесе прегракнало Маккан.
Очите на Рикори блестяха неестествено, а лицето му беше побледняло:
— Оставете я да умре! — каза той. — Това ще ни спести труда да я умъртвим!
— Чуй ме и изпълни съвета ми — наредих строго аз на момичето. — Ще броя до пет. Когато кажа „пет“ — събуди се! Събуди се веднага! Така бързо ще се измъкнеш от съня, че тя няма да може да те хване! Подчини ми се!
Започнах да броя бавно, защото, ако я разбудех внезапно, по всяка вероятност щях да причиня смъртта й — аз, а не майсторката на кукли, както вярваше обърканият й ум.
— Едно… две… три…
Момичето нададе страхотен крясък:
— Тя ме хвана! Ръцете й са вкопчили сърцето ми… Аххх…
Тялото й се сви и през него премина спазъм. После то омекна и увисна безжизнено в креслото. Очите й се опулиха безизразно като стъклени; долната й челюст увисна.
Скъсах копчетата на елечето й и допрях стетоскопа до сърцето й. Беше спряло.