— Достатъчно, Рикори — няма да можеш!
Тялото на Рикори внезапно се изпъна, като че ли нечия ръка го тласна под брадичката и тъй го изправи…
Зад мен се разнесе шумолене, пошляпване на мънички стъпала и енергично шаване на малки тела.
Видях как в краката на жената застанаха четири човекоподобни същества… същите, които бяха напредвали към мен в зеленото сияние… банкерът-кукла, старата мома, акробатът и изпълнителят на трапец.
Строиха се пред нея и ни загледаха свирепо. Всички те стискаха кинжали като игли за дамска шапка, насочени към нас подобно на малки шпаги. Стаята още веднъж се изпълни със смеха на жената. Тя проговори гальовно:
— Не, не, миличките ми. Не се нуждая от вас! — Посочи ме с пръст. — Ти знаеш, че моето ново тяло е просто една илюзия, нали? Отговори!
— Да.
— И тези в краката ми — както и всички останали мъничета — не са нищо друго освен илюзия?
— Това не зная.
— Ти знаеш твърде много — и твърде малко. Ето защо ти трябва да умреш, мой твърде умни и твърде глупави докторе. — Огромните и очи ме разглеждаха с присмехулно съжаление, красивото й лице придоби заплашително изражение. — И Рикори трябва да умре. Защото му е известно прекалено много. И вие, останалите, също трябва да пукнете. Но не от ръцете на моите мънички човечета. Не тук. Не! В твоя дом, славни ми докторе. Ще се приберете тихомълком и няма да говорите нито помежду си, нито с други хора по пътя. И още щом влезете у вас, ще се нахвърлите един върху друг… всеки ще претрепе другия… ще се ръфате като побеснели вълци… като…
Тя отстъпи крачка назад и се олюля.
Видях — или поне ми се стори, че видях, как куклата Уолтърс се извъртя и бързо, като нападаща змия, вдигна вързаните си ръце и заби кинжала си в гърлото на майсторката на кукли… жестоко го завъртя… извади го от раната и го намушка пак, и пак, в златистото гърло на жената, точно там, където другата кукла беше пронизала Брейл!
И също както изпищя Брейл, сега пищеше майсторката на кукли… ужасно, агонизиращо…
Вещицата отскубна куклата от гърдите си и я метна настрана. Тя се търкулна към камината и се спря до тлеещата жарава.
Блесна ярък пламък и ни блъсна същата гореща вълна, която усетих, когато Маккан драсна кибрита на куклата Питърс. И в този миг куклите в краката на жената изчезнаха. От тях се издигна стълб също така ярък пламък, усука се и уви майсторката на кукли от главата до петите.
Видях как красивата форма се стопи. На нейно място се появи туловището на мадам Мандилип с конското лице… и ослепели, обгорени очи… Дългите бели ръце стискаха разрязаното й гърло, но вече не бяха бели, а алени от кръвта й.
Тя застина така за едно мигновение и рухна на пода.
И веднага, щом се строполи, магията върху нас се разпадна.
Рикори се наведе над безформената купчина, която допреди малко беше майсторката на кукли, и плю върху нея. После извика победоносно:
— Изгори, вещице, изгори!
Изтласка ме към вратата, посочвайки ми предупредително редиците наблюдаващи кукли, които сега, кой знае защо, изглеждаха напълно лишени от живот. Просто кукли! От драпериите и завесите към тях се носеха пламъци. Огънят ги обхващаше като някакъв отмъстителен и пречистващ дух!
Втурнахме се през вратата в коридора и оттам в магазина. Пламъците ни последваха. Изтичахме на улицата.
— Бързо! Към колата! — викна Рикори.
Изведнъж цялата улица се обля в червено от пламъците. Навсякъде се отваряха прозорци, раздаваха се тревожни викове, зави сирена.
Хвърлихме се в чакащата ни кола и се понесохме. Надалеч оттук.
Осемнадесета глава
Тъмното знание
Направиха подобие на моя образ, дадоха му косата ми, одеждите ми, взеха дъха ми, намазаха с глина вдървените ми нозе; натриха ме с мехлем от отровни билки; поведоха ме към смъртта ми. О, Боже на Огъня, унищожи ги!
Три седмици подир гибелта на майсторката на кукли двамата с Рикори бяхме седнали да вечеряме в моя дом. Цареше тишина. Аз я наруших със странния цитат, с който начева тази последна, заключителна глава на моето повествование, и почти не усетих, че съм го изрекъл на глас. Рикори вдигна озадачено глава.
— Вие цитирате нещо? Какво?
— Глинена плочка с надпис, издълбан от жрец-халдеец по времето на Ашурбанипал. Отпреди три хиляди години — отговорих аз.