Познавах добре медика, който беше лекувал банкера. Беше нетърпящ възражения, надут господин, идеалният лекар за големи богаташи.
„Няма загадка около причината за смъртта — пишеше той. — С положителност е била тромбоза, и то някъде в мозъка. Не отдавам никакво значение на лицевите гримаси, нито на елемента време по отношение на вкочанясването. Нали знаете, мой скъпи Лоуел — беше добавил той покровителствено, — в съдебната медицина съществува аксиомата, че човек може да докаже каквото си иска с rigor mortis“.
Щеше ми се да му отговоря, че когато налице са съмнения като тези, тромбозата е просто удобна диагноза, която прикрива невежеството на лекарите-терапевти, но това едва ли би накърнило самодоволството му.
Отчетът за Даймът представляваше изброяване на фактите без абсолютно никакъв коментар.
Обаче лекарят, грижил се за малката Анита, не беше чак толкова лаконичен.
„Детето беше много красиво. Изглежда, че не изпитваше никаква болка, но в началната фаза на болестта бях шокиран от силата на ужаса в неподвижния й втренчен поглед. Беше истински кошмар — още повече че тя безспорно беше в съзнание до настъпването на смъртта. Този симптом изобщо не се промени след въвеждането на почти смъртоносната доза морфин, който не оказа и абсолютно никакво влияние върху сърцето или дишането. По-късно ужасът изчезна, отстъпвайки място на други емоции, които никак не ми се иска да описвам в това сведение, но мога да го направя лично пред вас, ако желаете. Картината подир смъртта на детето беше особено смущаваща. Повтарям, че предпочитам да споделя с вас това по-скоро на четири очи, отколкото в писмен вид.“
Имаше и бързо надраскан послепис — усетих как се е колебал, но накрая не е устоял на порива да излее това, което му е тежало, надраскал е послеписа и е побързал да пусне писмото в пощата, преди да е размислил…
„Написах, че детето беше в съзнание до настъпването на смъртта. Но това, което не ми дава мира, е увереността, че момичето беше в съзнание и след настъпването на физическата смърт! Искам да се видя с вас, за да ви разправя по-подробно.“
Кимнах удовлетворено. Самият аз не се бях осмелил да включа тази констатация в съставения от мен въпросник. А ако тя беше валидна и за останалите случаи, както вече ми се струваше, всички лекари с изключение на Стандишовия се бяха оказали консерватори (или страхливци) като мен. Веднага се обадих по телефона на лекаря на малката Анита. Той беше много смутен. Неговият случай излезе досущ като този с Питърс във всички детайли, а той все повтаряше едно и също:
— Детето беше мило и добро като ангел, а се превърна в дявол!
Обещах му да го държа в течение на всички евентуални разкрития. Малко след този разговор ме посети младият лекар, който се беше грижил за Хортенс Дарнли. Доктор Й., както ще го нарека, не добави нищо ново към медицинската страна на проблема, но неговите думи първи очертаха възможния практически подход за неговото разрешаване.
Той ми каза, че кабинетът му се намирал в блока, където бил и апартаментът на Хортенс Дарнли. Работил до късно и около десет часа го повикала прислужничката на жената, едно цветнокожо момиче. Заварил пациентката просната на леглото си и веднага бил поразен от изражението на ужас, изписано на лицето й, както и от изключителната безжизненост на тялото й. Описа я като блондинка, синеока — „тип шантонерка“.
В апартамента й имало мъж. Той не желаел да си каже името, твърдял само, че е неин приятел. Отначало доктор Й. помислил, че жената е била подложена на някакво насилие, но при прегледа не установил никакви телесни повреди. „Приятелят“ му разправил, че както вечеряли, изведнъж „госпожица Дарнли се срути на пода, като че ли всичките й кости се превърнаха в каша и ние не можахме да изкопчим нито дума от нея“. Прислужницата потвърдила думите му. На масата имало недоядена храна и както мъжът, така и слугинята заявили, че Хортенс се намирала в прекрасно разположение на духа и че не е имало никаква караница. „Приятелят“ неохотно признал, че припадъкът е станал преди три часа — те сами се опитвали „да я свестят“ и го повикали едва когато на лицето й почнали да се появяват редуващите се изражения, за които споменах в случая с Питърс.
Със засилването на пристъпа прислужничката се изплашила, изпаднала в истерия и побягнала. Мъжът проявил хладнокръвие и останал до края. Бил много шокиран, както впрочем и доктор Й., от явленията, последвали смъртта. Когато лекарят казал, че случаят е за следователя, мъжът си развързал езика. Съобщил, че се нарича Джеймс Мартин и настоява да бъде направена пълна аутопсия на Хортенс. Не се поколебал да посочи основанията си затова. Дарнли му била метреса и той щял да си има „достатъчно неприятности“, ако смъртта й бъде приписана на него.