Крут завъртя тръбата, цапардоса го още десетина пъти и Блонди рухна в безсъзнание до масата. Хората обърнаха гръб и електрическото пиано отново засвири.
— Стига, Бил — каза Крут. — Изхвърлете го.
Човекът грабна Блонди за краката, извлече го от вратата и го търкулна. Минувачите го сритаха в канавката, да не им се пречка.
Глава 2
Когато отвори очи, Блонди се видя подпрян до стената на кръчмата. До него коленичеше тъмнокосото момиче, което го бе поглеждало през масите.
— Как се чувстваш?
Блонди я погледна, но нищо не каза. Така пареше болката в главата, че все едно нямаше глава. Хич не му беше до приказки.
— Защо ти трябваше да плюеш в тая чаша? — настойчиво продължаваше тя.
Никога не бе я виждал, нищо общо нямаше с нея. Главата му отмаляваше от болка. А тя продължаваше да пита.
— Какво те интересува?
— Не исках да те бият.
— Теб какво ти става? Какво общо…
— Нищо нямаше да стане, ако го беше послушал. Нямаше защо да упорстваш. — Блонди не й обърна внимание и се заопипва за цигари и кибрит. Момичето го дразнеше. Искаше да е сам. — Защо ти трябваше? — пак попита тя.
— А ти защо не ме оставиш на мира? — викна той и понечи да я отпрати. — Не те познавам.
Електрическото пиано в заведението тътнеше безспир. Кръчмата работеше цяла нощ, а всеки обича да слуша добър джаз. На горния етаж имаше шест-седем стаи с легла и умивалници. Понякога, млъкнеше ли пианото и стаеше ли се тълпата за миг, оттам долитаха други шумове. Или ще се изтърбуши някое желязно легло и ще издрънчи като локомотив, който е блъснал композиция от празни вагони, или пък някой пияница ще го хванат дяволите, ще счупи прозорец и ще разбие легена на парчета. Стая се наемаше за един долар. Момичетата, които те причакват, обикновено искат пет, но никой не беше давал повече от два-три долара. Единия от тях взимаше Крут.
— Не исках да те бият — настоя тя.
— Че какво толкоз? — Той отново я блъсна. — Не те познавам.
Някой горе отвори прозорец и лисна цокало на улицата.
— Как ти е главата?
— Адски боли — рече той и разтри врат с длани.
— Май трябва да се прибереш и да легнеш. Утре ще ти бъде по-добре.
— Няма къде. По дяволите!
— Къде живееш?
— Къде да е. Ако си платя, навсякъде.
— Аз имам къде да те приютя — рече момичето. — Ще дойдеш ли? Ако останеш на улицата, може и да пострадаш. Замаян си, нали?
— Ужасно.
— Ще поспиш, ще си починеш и ще се оправиш.
— Къде?
— Зад ъгъла.
Помогна му да се изправи и го хвана през кръста. На ъгъла завиха и половин пряка по-надолу спряха пред сграда, която отвън приличаше на склад. Тя отключи вратата и в тъмното ги посрещна скърцаща стълба. До петия етаж всичко тънеше в мрак. Тя отвори една врата и запали газена лампа.
Блонди се смъкна на първия стол и се хвана за главата. От изкачването отново му се виеше свят, ушите му бучаха. Момичето застана до масата и не мръдна, додето Блонди не вдигна очи.
— Ще ти дам нещо да пийнеш — рече тя и се шмугна в една неосветена стая. — Ей сега ще се оправиш. Как жестоко те наредиха проклетниците!
Блонди се стаи на стола и се огледа. Газената лампа едва осветяваше стаята. Момичето се показа с чаша уиски, даде му я и пристъпи до умивалника да намокри пешкира. После му го сложи на челото. Стана му приятно.
— Как се казваш? — попита Блонди, но вместо нея, погледна чашата с уиски.
— Елзи — отвърна тя, — … но съм кръстена Луиза.
— Защо го промени?
— Не зная… Някой ден пак ще стана Луиза.
— По дяволите! Луиза е по-хубаво.
Тя заобиколи масата и застана между него и лампата.
— Харесва ли ти? — В гласа й звънна надежда.
Той се отпусна на облегалката и взе да си разтрива шията и слепоочията. Момичето отиде до леглото и седна. В стаята беше студено. Блонди не отвърна. Мълчаха и двамата. Подпрял лакти на коленете си, той подпираше глава, а тя не откъсваше поглед от него. От време на време постройката се разтърсваше от невероятни трясъци. Когато под тях настъпваше затишие, иззад ъгъла се дочуваха звуците на електрическото пиано в кръчмата.
— Какво работиш? — попита Луиза.
Блонди вдигна очи. Трепкащата жълта светлина го заслепи и лицето му се сви от болка. Челото му се разполовяваше от бледорозов белег.
— Нищо. Едно време бях боксьор.
— Боксьор? — учуди се тя. — Тогава защо ги остави така да те смачкат?
— Вече никакъв боксьор не съм. Моят бивш менажер ме продаде, простакът му с простак!
— Какво значи това?
— Продаде ме, ей тъй, на улицата ме захвърли. Даде ми някакъв допинг и оттогава работи с другия боксьор. Добре скроено. Даде ми нещо, от което омекнах, и другият ме нокаутира. Сега вече не мога да се бия.