— Луиза, Луиза!
Докосваше я за първи път. Устните му внезапно подириха нейните в мрака и той я целуна. Луиза остана безмълвна и неподвижна. Блонди я прегърна и с другата си ръка и силно я притисна. За миг тя изгуби дъх. Времето минаваше, а той стоеше коленичил до леглото, взел я в здравите си ръце.
— Къде беше, Блонди?
— Луиза — дрезгаво прошепна той. — Трябваше да те видя. Затова се върнах.
— Какво стана с тебе?
— И аз не знам. Но трябваше да те видя.
Лицето му бе студено, дрехите мокри от топящия се сняг. Разкопча се и свали яката. Дланите му постепенно се стопляха от топлината на тялото й. Луиза таеше дъх и тръпнеше от радост, че Блонди се е върнал. Дано на сутринта не си отиде пак!
Блонди се изправи и свали мокрите дрехи. Като се наведе да развърже обущата си, тя долови в рошавата му коса студения дъх на нощта. Блонди запали цигара и трескаво дръпна десетина пъти, без да я вади от уста. После я хвърли през прозореца и тя падна в ледената вода на реката. През прозореца нахлу вихрушка сняг и едва не засипа леглото. Някъде долу в нощта продължително и на три пъти изпищя локомотив. Ако беше лято, сега вече по небето щеше да се е появила първата заря. Вятърът заблъска хлабавите панти на прозореца.
Луиза се премести в другия край на леглото и дръпна Блонди на затопления от нея чаршаф. Целият беше измръзнал и влажен и топлината го накара неволно да изтръпне. Тя се опита да стопли нозете му със своите. Блонди я обгърна през шията и я притегли.
— Колко си топла и приятна — прошепна той. — Трябваше по-рано да се върна.
— Нали утре няма пак да избягаш? — Луиза тихо заплака. Сълзите й потекоха по бузите и той ги усети на лицето си.
— Искаш ли да остана?
— Ти знаеш, Блонди, че вече не мога без тебе. — Гласът й пресекна, разтърсиха я ридания, които не успя да скрие. — Липсваш ми. Защо не си дойде по-рано?
— Не можех. Но повече няма да отсъствам толкоз време, стига ти да ме искаш.
— Моля те, Блонди, не ме оставяй! Трябваш ми. Не искам вече да живея без тебе… аз… аз — хълцанията заглушиха думите в гърлото й. Той целуна очите й и се опита да я увери, че повече няма да я напуска. Тя отчаяно се притисна о него.
— Много те обичам, Луиза.
— Блонди, аз никога по-рано… тук има нещо… сега е някак друго… Не знаех, че може да бъде и така. Все едно, че си на небето… чудесно е…
— И аз не знаех, че целувката може да е толкова хубава — прошепна той.
— Аз също. Колко е хубаво, Блонди. — Фъртуната напря в стената на сградата и изсъска зад ъгъла. Виеше като подплашени млади вълци, затънали посред нощ в снега. Струваше й се, че се враства в него. — Блонди, и аз те обичам — продума тя в гърдите му. — Никога не съм подозирала, че мога. Нали от това няма нищо по-хубаво, Блонди? — Притиснаха се отчаяно, сякаш някой иска да ги раздели. Ръцете му бяха здрави, просто от стомана. Затъкна завивката около раменете й. — Не искам вече да си ходиш, Блонди. Толкова ми е самотно. И студено.
Глава 5
На една маса в кафенето седяха Блонди, Луиза и Солти Бенкс. Беше полунощ, бе претъпкано с мъже и жени, чийто живот обикновено почва след залез.
— Е? — попита Солти — Какво ще кажеш?
Луиза умолително погледна Блонди.
— При участие и в двата мача получаваш близо десет хиляди.
— Приемаш, нали, Блонди? — прошепна Луиза. — Ето случай да се върнеш на ринга.
— Първо нещо да хапна — рече Блонди, — Гладен съм. После ще ви отговоря.
Солти повика келнера.
— Съгласен си, нали, Блонди? — настоя Луиза.
— Може би — отвърна той, разучавайки листа с менюто.
— Една пържола — поръча Солти. — Но най-напред ми я донесете да я видя.
Блонди и Луиза също си поръчаха вечеря. Плащаше Солти. Тази вечер в джоба му се мъдреха цели шестстотин долара.
Електрическото пиано свиреше нещо ново. Крут бе доставил нова музика, бе смазал скърцащите колелца. От една маса се надигна момиче и се помъчи да танцува. Беше пияна. Мъжете я отнесоха обратно на стола. Високо на дясното си бедро бе вързала зелена копринена панделка, чиито краища висяха под полата. Келнерът донесе дебелия резен месо на синя чиния. Солти го обърна с вилица и се взря в червените нишки, минаващи надлъж в тесни успоредни ивици.
— Месото се избира като обувките — заобяснява той, без да отмества очи от пържолата. — Ето, виждате ли този белег тука? Запомнете! След отрязването тази ивица трябва да кърви поне половин час. А тази не. Сега ще ви кажа защо. — И той посочи двете страни на пържолата. Червеният цвят бе в няколко нюанса. Там, където кървеше, цветът бе съвсем жив. На другите места бе по-тъмен и вече покрит с черна засъхнала кръв. Келнерът го гледаше с облещени очи. — Ето тук! — И той показа с ножа, навеждайки се над месото. — Вижте тази ивица. Тук вече се втвърдява. Като си порежете ръката, кръвта така съхне. И когато изсъхне толкова, че можеш да откъртиш кръвта с нож, значи е готово. А сега вижте тук: още кърви. Виждате ли? Кръвта се отцежда като от порязано. Вземе ли да спира и да се съсирва, време е да се метне на огъня. — Ококорен, келнерът стоеше до Солти и гледаше пържолата, сякаш не е напълно сигурен дали не го правят на глупак. — Добре, момче — каза Солти. — Тичай сега и веднага да я пуснат в нагорещения тиган по три четвърти минута от всяка страна. И нито секунда повече! Съсипете ли пържолата, ще трябва да помоля този приятел да ви изпотроши костите на носа. — Келнерът грабна чинията и се затича към кухнята. На летящата врата за миг се обърна да види изражението на Солти. — Така трябва да се яде месо — обърна се той към Луиза и Блонди. — Все едно, че избираш обувки. Най-напред цвета, после времето на огъня. Най-добрият момент да се готви месото е половин час след като е било отрязано от бута. — Луиза очакваше Блонди да каже, че не приема двата мача с Нокаут Харис, боеше се, че може да не склони. Блонди не бе сигурен в себе си, две години са това. Солти го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Не искаш ли да подариш на това момиче един брилянт? — Въпросът прозвуча тъй, като че Солти е готов сам да стори това, ако Блонди случайно няма пари за такава покупка. Блонди вдигна поглед към Луиза. Солти знаеше къде да бие. — Освен това, обзалагам се, че й се ще да има ново копринено бельо. Кой ще й го купи? — Блонди запали цигара. — Ако не си ти, друг ще се намери — изкусително приключи Солти. — Как ти се струва, някой друг да й свали роклята, за да й облече новото бельо?