Преслава Кирова
Горска душа
— Мано, къде е жена ми — Боляринът Момчил ядно хлопна вратата.
Дребната женица вдигна поглед от плетивото:
— Не зная… Аз тука все покрай детето… А болярката… май хляб отиде да меси. — Тревожно мачкаше плетката с ръце.
— Какъв хляб!? Къщата празна, няма никой… — Момчил се беше ядосал не на шега. За кой ли път изчезваше жена му, без думичка да каже, без да се обади къде отива.
Май не напразно го предупреждаваха хората още преди три години, кога я видя за пръв път в гората и я прибра при себе си.
„Остави я — думаха те — горско чедо е тя, не е за невяста.“
Но той не ги слушаше, по очите й се беше прехласнал, че имаше Горуна очи с цвета и мекотата на горски мъх. И не говореше като другите моми, не празнословеше и не одумваше, а усмивката й бе като падащ лист — отрони се за миг и сетне лицето й пак потъваше в покой.
Знаеше Момчил, че Горуна го обича, неговото сърце също тръпнеше по нея, затуй се ожениха и заживяха в Момчиловата къща. Неговите родители бяха умрели преди година от болест и сега в къщата бяха само те и Мана — бедна женица, която помагаше в домакинството.
Горуна не обичаше да бъде сред хора и почти не продумваше, когато се случеше да срещне някой. Но пък с животните и растенията можеше да се занимава по цял ден: излъчваше към живинките притегателна сила и де що животни имаше, всички се привързваха към нея, дори най-вироглавите и злонравни. А цвете да засееше… — цяла поляна поникваше, всяка фиданка се хващаше, докоснеше ли растение то сякаш от нищото получаваше енергия и избуяваше в пищни форми и цветове…
Хората викаха Горуна да им укротява я разбеснял се кон, я крава, да засажда овошки, градините им да реди. А тя го вършеше с радост и не отказваше на никой. Откакто заживя в Момчиловата къща, наоколо заприлича на райска земя.
Но се намираха зли езици да приказват, че била магьосница, затуй вършела чудеса, че Момчил с магии оплела, ама сетне ще вземе душата му в ада.
Глух оставаше Момчил за тези сплетни, всички добри люде тачеха Горуна, даже дядо Вилиради, знахарят, я обичаше. Ала от известно време нещо мъчеше болярина и не му даваше покой. Вече три години бяха женени, и рожба си имаха — Ясен, а Горуна всеки ден по залез изчезваше и не казваше ни къде е ходила, ни защо. Какви ли не лошотии наговориха хората, Момчил все не искаше да им повярва, но и неговото сърце взе да се съмнява — къде ходи жена му по залез, че не се обажда?
— Мано, прибирай детето и дай нещо да хапнем, че кое време стана. А болярката като дойде, право при мен я прати, не забравяй. — Момчил бе решен да сложи край на тази тайнственост. Качи се в собата, цяла вечер поглеждаше през прозореца, но и сега не дочака жена си, умората го надви…
На другия ден, преди да тръгне с хората си, Момчил извика жена си:
— Три години вече откак всеки ден ходиш нейде по залез, искам да туря край на това…Трябва да ми кажеш сега къде се губиш всеки ден, инак ще те заключа, защото не зная добро ли вършиш или зло, когато те няма. Тежи ми това нещо на душата и спокоен сън нямам, откакто е това съмнение в мен. Кажи ми, Горуно, къде ходиш всичкото това време?
Пребледня лицето на Горуна, тя закри очи и продума:
— Не мога, Момчиле, да ти кажа. Ако можех да съм го сторила. Обичам те и нищо нередно не върша…Вярвай ми…
— Добре тогаз, аз тръгвам, а ти ще останеш в стаята — изрече боляринът със студен глас и тръгна към вратата.
Горуна се втурна подире му:
— Моля те, Момчиле, не ме затваряй! Не трябва да ме затваряш, Момчиле… — от очите и се лееха сълзи и пареха ръката му.
Сви се сърцето на Момчил, мъчно му беше да гледа жена си така, раздвоение го обзе… Той хладно прегърна Горуна и като погледна насълзените й очи се сети за момченцето си — същият поглед имаше.
— И аз те обичам…Затова искам да зная.
Сведе очи жена му и мълчешком се отдръпна. Ясните й очи бяха помръкнали.
Момчил излезе и заключи врата след себе си.
Когато вечерта се връщаше към къщи, гората му се стори странно притихнала — не се чуваше шумоленето на листата, не се обаждаха в тревата щурци, сякаш всичко бе заспало смъртен сън. Когато мина през портата, бързо слезе от коня и викна:
— Мано, Горуна тук ли е. Говорили с нея? Дали…
— Не, болярино, цял ден не е продумала. Колко пъти ходих горе, нищо не се чува от стаята, сякаш никой няма — припряно отвърна Мана като бършеше набрашнените си ръце в престилката.
„Дали пак е изчезнала? — мислеше си Момчил. — Мигар стените не могат да я спрат?“ А на глас рече:
Добре, донеси горе яденето, днес там ще вечеряме.
Качи се Момчил на чардака, извади ключа и полека отключи вратата — отвътре не се чу нищо. Натисна бравата и влезе.