Това, което видя, накара сърцето му за миг да спре, гласът и дъхът му заседнаха в гърлото и огнен обръч стегна главата му…
На миндера в стаята лежеше жена му — тялото и кожата й приличаха на изсъхнало дърво, очите й бездънни, сухи кладенци — тъмни и ужасни, косата й като изсъхнала, попарена трева. Едва я позна, с голямо усилие — повече на сърцето, отколкото на очите.
Всичката пръст от саксиите бе изсипана на купчина и цветята засети направо в нея. Едната ръка на Горуна бе заровена в пръстта до китката и само тя изглеждаше бяла и мека, човешка както преди. Стоеше Момчил вкаменен, нито можеше нещо да направи, нито да продума. После краката му омекнаха и той коленичи на пода.
А Горуна — или това същество, в което се беше превърнала — лежеше като мъртва, с отворени, празни очи.
Уплаши се Момчил за жена си. Стана с мъка, приближи се и понечи да целуне все още бялата ръка. Издърпа я от пръстта и с ужас видя, че пръстите ги нямаше, а вместо тях множество израстъци като коренчета се виеха от китката… Пусна я стъписан…, а коренчетата сами се впиха в пръстта. Отстъпи боляринът назад и излезе от стаята, постоя малко на чардака — беше толкоз объркан, че не му идеше на ум, какво да прави. После го сепнаха стъпки — Мана се качваше с яденето. Спря я на стълбите и рече:
— Остави сега храната, Мано. Върви викай знахари и баячки, болярката е болна, лоша болест я е повалила.
Взе Мана главня да й свети и тръгна по къщите. Две баячки имаше и билкар, съгласиха се и тръгнаха с нея. Знахарят Вилиради го нямаше, тъмна беше къщата му.
Отвори им Момчил собата и спряха хората смаяни, а Мана като видя болярката, хвана се за гърдите и падна в несвяст. Докато старците се чудеха какво да сторят, Момчил я свести и я прати да стои при детето.
Цяла нощ баяха бабите и билкарят правеше разни отвари и мехлеми — нищо не помогна.
Заранта някой захлопа по външната врата. Момчил, който бе задрямал на чардака, се пробуди и ослуша. Пак се потропа, този път силно, чуха се сърдити гласове. Боляринът стана и слезе да отвори. Хора от селото бяха. Един висок сух мъж излезе напред и подхвана:
— Чухме, болярино, за жена ти и идваме да ти кажем да я махнеш. Лоши работи стават наоколо от снощи — обърна се към останалите и те одобрително закимаха с глави. — Зверовете излизат на глутници от гората, добитъка не можем да изведем на паша, че и на хора налитат. Елени, глигани и друга твар нападнаха градините и посевите ни. Гората цялата почерняла, здраво листо няма. Изворите пресъхнаха и вместо поляни — само камънак. Огледай се! Виж! Това само за една нощ е станало, пък какво ще е след туй не смеем и да мислим…Горуна е виновна, магии прави, та да ни подчини на злата си воля…Махни я от тук! Инак ние ще го сторим!
Пак закрещяха нещо хората. Момчил стоеше и ги гледаше намръщен. В това време от къщата излязоха лечителите и рекоха:
— Не можем нищо да сторим — сведе глава билкарят.
— Не сме виждали такова нещо — заговориха една през друга бабите. — Дяволска работа е това! — Отиваме си, а ти Момчиле, най-добре се отърви от туй изчадие, че и ние да не патим…
— Чу какво казаха лечителите, болярино! Махни я! Да не го сторим ние със сила… — обади се пак високият мъж.
Някое време Момчил ги гледаше мълчаливо, сетне рече:
— Дайте ми срок до утре. А сега си вървете, аз ще направя каквото е нужно.
И хлопна вратата. Хората недоволно заудряха по портата, но сетне виковете постепенно затихнаха и всички се разотидоха.
Момчил погледна повехналата градина, после седна на стълбите. Нима хората са прави, нима Горуна наистина…Не, не, неможеше да е вярно. Ала щом умира гората защо и тя вехне също като нея? А може това да е истинския й образ? Ами ръката с корените?…
Тъкмо в тоя миг пак се похлопа на вратата. Момчил помисли, че хората са се върнали, но отвън не се чуваше глъчка. Отдъхна си, нямаше сили отново да слуша упреците им. На вратата беше застанал дребен, жилав старец с дървена тояжка в ръка — Вилиради знахарят!
Момчил се зарадва, целуна ръка на стареце и продума:
— Дядо Вилради, аз тъкмо си мислех… и исках да дойда при теб.
— Знам, синко, знам. Голямо изпитане ти е дошло на главата, но не се тревожи всичко ще се оправи. Само трябва да намериш сили в себе си. И знай — ти загуби завинаги жена си и сам си причината за това.
— Но аз…
— Да, да така е. Я да поседнем, да ти разкажа всичко.
Момчил свали две пънчета от купчината с дървета до дувара и приседнаха.
— Та, така…Причината за всичките ни беди се крие в самите нас — започна стареца — в безсилието да овладеем натрапчивите си желания и мисли. Слушай сега… по-младите не знаете, а пък старите са забравили, че не само на хората е дадена душа. И според душата си всяко нещо е намерило мястото си в този свят. Ако му я отнемеш то бавно умира…Та искам да ти кажа, че гората също има душа…Да, да…Сила, която й вдъхва живот, енергия, която я прави това което е. Може да приема различни форми, ала най-често е жена, девойка. Понякога…Случвало се е и преди, може да се влюби в човек и даже да роди дете, но без гората не може. И гората без нея… Трябва да има допир между тях, да черпят живот и сила една от друга, иначе равновесието ще се наруши и ще загинат и двете. Душите могат да съществуват сред хората, но никой не бива да узнава същността им, не зная защо е така…Ако ли пък това стане, трябва да се завърнат в гората завинаги и да изчезне видимият им образ от хорските очи…Разбираш ли за какво говоря, Момчиле?