Момчил вдигна очи към собата:
— Нима Горуна…
— Да, тя е душата на нашата гора, ала ти поиска да узнаеш тайната й, затова се поболяха и тя, и гората. Чуй ме добре какво трябва да сториш…Ще качиш жена си на каруцата и ще я закараш в гората, там дето е Вълчия извор има голям дъб, ще изкопаеш дупка и ще я положиш в нея. След това ще я заровиш, само главата и ръцете й да се виждат. И ще излееш отгоре стомната вода, която съм оставил до дъба. Сетне трябва да си тръгнеш. Така ще спасиш и двете.
Вилиради пое към портата, а младият болярин дълго гледа след него…
На сутринта стори всичко, както му бе казал стареца.
Когато пръстта пое водата, очите на Горуна се оживиха и тя тъжно се усмихна, после образа й започна да избледнява и постепенно изчезна. Там дето беше ямата, земята сякаш не беше докосвана — мека, зелена трева покри поляната, птички се обадиха в клоните на дъба и Вълчия извор забълбука отново.
Момчил пое дълбоко свежият, горски въздух и усети нещо познато и неопределимо. Усети, че Горуна не е изчезнала, а е във всеки лист, горска живинка и поточе. Разпръсната в хиляди звуци, миризми и усещания тя го галеше с нежния си поглед…
Момчил скочи в каруцата и подкара коня към дома. Бързаше да прегърне сина си преди да тръгне с хората си по работа.