Щом се нахрани, златката стана ленива и безразлична. Зверчето се вмъкна в хралупата на бука, помърка и заспа. Листата на бука успокоително шептяха, сякаш шумяха далечни води. Дребните звезди пак така лееха мътната си светлина над тъмната гора. Мъжката чинка отново мушна глава под крилото си и пак заприлича на топка мъх.
Когато се разсъмна и между гората заигра синкавата светлина на утрото, чинката се събуди и потърси гнездото. Вейката, на която то бе прикрепено, висеше безпомощно. Гнездото се търкаляше в корените на бука, а долу по рядката трева бяха полепнали сивозеленикавите перушинки.
Дълго време мъжката чинка жално писука и с тревожно вдигната глава се ослуша дано чуе гласа на своята другарка.
Гората се пробуждаше безкрайна и необятна. Хоризонтът над планината пламтеше от напиращия изгрев и първите лъчи на слънцето, както всякога, докоснаха върха на бука. Огнени и портокалови петна заиграха по неговата сребриста кора. Грамадното дърво се нежеше. Неговите копринени пазви се разлюляха. Жадно поемайки слънчевите лъчи, отгоре надолу затрептяха и зашумяха хилядите коприненомеки листа, сякаш букът се смееше с радостни тръпки…
Чинката се спусна на полянката и като клъвна няколко семенца и червеи, кацна отново на бука. Там тя стоя дълго време замислена и неспокойна, но когато песните на другите птици изпълниха отвред гората, запя и тя…