А там тъжната вест предизвика сълзи, ридания и ужас. Майката закърши ръце, а малчуганите ревнаха на висок глас. Бащата изслуша разказа на Едуард безмълвно. Само дишаше тежко, сякаш тревогата го бе стиснала за гърлото и му пречеше да си поеме дъх. Няколко пъти той прекара длан по челото си като човек, който току-що се събужда. И действително старият Хаузер тъкмо бе изтръгнат от хубав сън — трепе тото очакване, че за честния им труд Едуард ще донесе у дома отдавна чаканите пари.
— Ще отида при съседа Хофман — каза той с несигурен глас. — Сигурно ще ми даде на заем поне малко въглища. После майка ви ще може да свари малкото останали картофи.
Той взе кошницата и излезе.
Едуард го проследи с поглед, мислейки си, че посещението му у съседа е безсмислено. Та нали и самият Хофман нямаше почти нищо, а дори и да дадеше нещо на баща му, това щеше да е една кошничка с въглища. Че за колко ли дни щеше да им стигне? Не, тук трябваше да се направи нещо съвсем друго.
Той отново си сложи шапката, взе малкия трион от килера и като излезе от селото, се отправи към гората.
Отначало не си даваше сметка дали намерението му е оправдано и законно, или не. Много бедни хорица отиваха в гората, за да донесат в къщи цели кошове със събрани сухи дръвца. Ала това ставаше през лятото. А сега не можеше да се търси под снега, сега най-много да отчупиш някой нисък изсъхнал клон. Други пък излизаха тайно през нощта и отмъкваха цели стволи, като после ги нацепваха на дърва за огрев. Навсякъде из леса се намираха изсъхнали дървета и дръвчета, чиято дървесина бе достатъчно суха за поддържане на огъня.
Едуард знаеше едно място в гората, където имаше изсъхнал бор. Не беше трудно да го намери. Някак механично, все още под впечатление от случилото се, той започна тежко да гази през снега към своята цел.
Борът се издигаше в края на малка горска поляна, недалеч от пътя. Едуард се спря пред сухото дърво, вдигна триона, сякаш искаше да го претегли на ръката си, и най-сетне коленичи в снега, за да започне работата си. В този момент погледът му случайно падна върху гъсталака на отсрещната страна на поляната. Отделните храсти и дървета се различаваха доста неясно, понеже непрекъснато падащият сняг образуваше бяла пелена пред тях.
Но ето че изведнъж Едуард отпусна триона. Силна уплаха прониза цялото му тяло. Като омагьосан той впери поглед в отсрещните дървета. Не се ли движеше там някакъв призрачен силует между стволовете, превърнати от сипещия се сняг в стройни бели стълбове?
Младежът усети силните удари на сърцето си чак в гърлото. Първата му мисъл беше: това е Горския призрак! Той те следи и дебне, и иска да те залови на местопрестъплението!
Едва сега с ужасяваща яснота разбра, че всъщност се канеше да краде в гората. Едва сега схвана, че мизерията, грижите и пълното му объркване за малко да го вкарат в грях.
Изправи се бавно и непохватно, като не преставаше да хвърля боязливи погледи насреща в горския полумрак. Напрягаше зрение до краен предел. Но вече нямаше и следа от видението. Онова, което беше взел за бял силует, са били навярно само затрупаните със сняг клони на ниските иглолистни дървета. Така си каза той в този момент, когато поразмисли по-спокойно. Но крайниците му все още бяха като изтръпнали от преживяната уплаха. Сигурно всичко бе последица от разказа на стария, който беше срещнал Горския призрак в една лунна нощ.
Най-сетне от гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка и той обърна гръб на злокобното място, за да се върне у дома. Не, не, помисли си той, дори и най-страшната мизерия не би трябвало да го подвежда да краде! В края на краищата при добра воля честният човек все трябва да си намери някаква работа. И след като тази мисъл му мина през главата, той веднага се сети нещо и си каза: още утре ще отида в мината и там ще попитам за работа!
Когато изпадналият в беда човек вземе някакво твърдо решение, той вече наполовина е намерил изход. Изведнъж Едуард се почувства спокоен и уверен. Само след минута напусна мястото, където за малко щеше да стане крадец.
Снегът блестеше и наоколо се бе възцарила дълбока тишина. Но докато Едуард вървеше по тясната горска пътека, водеща към коларския път, съвсем неочаквано долови шум от стъпки, които идваха точно срещу него. Изплашен, той веднага спря.
Във въображението си отново видя как Горския призрак се изправя срещу него. мислите му пак се объркаха. Но ето че до слуха му долетя човешки глас:
— Едуард Хаузер, ти ли си? Че какво търсиш в гората по това време и при тази снежна виелица?