— И тъй, непознатият искаше да отиде до Хоентал — подхвърли той, — и младият човек, значи Едуард Хаузер, се съгласи да му покаже пътя. Но от тази работа очевидно нищо не е излязло. Както вече споменах, по едно време оставих двамата сами в помещението, защото си имах по-важни неща за вършене, отколкото да слушам някакъв разговор, на който естествено не придавах ни най-малко значение. А когато по-късно отново влязох в помещението за посетители, момчето вече беше изчезнало, а дебелакът плати и неговата сметка. Значи не са тръгнали заедно за селото и аз не знам какво е станало по-нататък.
Това беше откритият въпрос, нещо като подводен риф, преодолян от детектива веднага с лекота. Той се усмихна и каза:
— Но аз знам — след което разказа, че непознатият дал на неопитния и наивен младеж някакви уж много важни и тайни документи, за да ги пренесе през границата до Брайтенау, като му е надрънкал какво ли не и на всичко отгоре се позовал на него, Арнд, братовчеда на лесничея Вундерлих.
— В момента и аз не мога да си обясня как тази банда (защото тези хора са в явна връзка помежду си и преследват една и съща цел), е разкрила връзките ми с младия Хаузер, но скоро ще разбера и ще подрежа крилцата на цялата шайка — заплашително каза Арнд, обзет от истински гняв. — И тъй, Едуард действително е стигнал до границата през нощта и е бил заловен, заловен от хора, които са му направили там засада, защото предварително са знаели, че ще мине оттам. И изобщо са знаели повече от нищо неподозиращия младеж.
След тези думи той разказа за дантелите и с абсолютна сигурност заяви, че са били тайно зашити под подплатата на палтото на младия човек, за да минат като контрабандна стока и така да го погубят. Във връзка с това детективът спомена накрая и за съдбоносното писмо до Щраух с подписа на Горския призрак. Необходимо беше само още едно кратко обяснение защо и как Едуард се е решил на подобна глупава стъпка и кръчмарят знаеше вече всичко. А и Вундерлих беше най-после достатъчно добре осведомен.
Излишно е да се казва, че и двамата веднага дадоха шумен израз на голямото си възмущение от толкова много подлост и коварство. Съдържателят така се разпали, че изобщо забрави да попита какво е станало с момичето, което също бе заплетено в тази история и уж стреляло по един от преследвачите на Горския призрак. Той се впусна в лют и гневен, но добронамерен и впрочем съвсем безполезен спор с Вундерлих и в същия момент Арнд реши да се възползва от случая и да остави двамата сами да бистрят нещата.
— Господа — каза той, — онова, което все още има да се допълни и обясни, можете да направите и без мен. Междувременно имам да свърша една важна работа.
С тези думи той стана от мястото си и си взе шапката и палтото.
— Господин братовчеде — обърна се после към лесничея, — чакайте ме тук и в това време изпийте за мое здраве още един грог или пък два! Надявам се след около час пак да съм тук!
Набързо отхвърли няколко възражения и изчезна през вратата. Искаше час по-скоро да посети криминалната полиция и да поговори с комисаря, който се занимаваше със случая на Едуард и Ангелика Хофман.
След излизането му двамата, останали сами в голямото помещение на „Златния вол“, продължиха тихия си поверителен разговор.
— Моите уважения! Това се казва мъж на място! — така даде израз на небивалото си възхищение от Арнд доблестният кръчмар.
— Да, мъж и половина! — кимна лесничеят и се почувства толкова силно поласкан, сякаш похвалата се отнасяше до него самия.
— И този човек наистина ли ви е братовчед?
— Ами че разбира се, нали сам чухте.
— И как се казва служебният пост, дето го заема? Сигурно не е само някой най-обикновен детектив, нито пък криминален инспектор, нали?
Ето че съвсем неочаквано Вундерлих се озова натясно, защото може би съдържателят на „Златния вол“ беше по-добре информиран за професията и положението на мнимия му роднина от самия него. Но лесничеят не се остави да бъде поставен в затруднение. Съзнателно или подсъзнателно му мина през ума, че с добре развита ловджийска фантазия човек може да се оправи по целия свят. И така той смело започна да лъготи.
— Какво си мислите, драги мой! Детектив? Смешно! Криминален инспектор? Вятър! Директор е, ви казвам, дори генерален директор!
Кръчмарят се стъписа. Генерален директор? Че такова нещо изобщо нямаше в криминалната полиция.
— Не го разбирам — откровено си призна той.
— Е, да, драги, не всеки може да го разбере. И аз самият едва се оправям в тези неща. Но щом като веднъж имаш такива роднини, длъжен си да се опиташ мислено да проникнеш и в най-сложните въпроси.