— Винаги съм на ваше разположение, господин комисар.
— А къде мога да ви намеря?
— Живея в Хоентал, тоест извън селото, при лесничея Вундерлих.
Двамата се разделиха. Арнд отново се върна в странноприемницата „Златния вол“. Там го очакваше голяма изненада. Съдържателят беше сам в помещението за посетители. Лесничеят никъде не се виждаше.
— Отиде ли си? — учуди се Арнд. — Защо?
Той се ядоса малко на своеволието на своя придружител, но след краткото обяснение на кръчмаря веднага промени мнението си за постъпката на Вундерлих.
— Господине, по време на отсъствието ви се случи нещо извънредно важно — гласеше отговорът. — Представете си само! Както си седяхме тук и господин лесничеят пиеше вече третия грог и си бъбрехме за най-различни неща, изведнъж Вундерлих забеляза, че липсва кесията му с тютюна. Каза ми, че може би я е забравил в шейната, и излезе навън, за да провери. В туй време погледнах през прозореца, но ненадейно вратата се отвори и на прага се появи нов посетител. Човекът изобщо не седна, а както си беше прав, изпи една ракия. Уж някак си между другото завърза разговор и се опита да го насочи към Зайделманови. Това ми направи впечатление. Зайделманови… Хоентал… събитията през изминалата нощ… всичко това не ми излизаше от главата. Затова огледах непознатия малко по-подробно и представяте ли си какво открих? На ръката, която просто пред очите ми взе чашата с ракия, блестеше пръстен. Веднага го познах. Светкавично ми мина през главата мисълта: „Та това е пръстенът, който Михаловски носеше вчера!“ Този искрящ зелен камък! За миг-два бях доста объркан, но бързо се окопитих и внимателно сравних фигурата на непознатия с външността на Михаловски. Имаше среден ръст, беше добре охранен, прилично облечен. Всичко съвпадаше! Липсваха само големите очила и брадата. И аз не бях много сигурен какво Да мисля. Тогава погледът ми пак падна върху месестите пръсти и пръстена. „Наистина — казах си аз, — това е само Михаловски!“ А когато човекът плати и излезе, по походката и стойката му разбрах, че не съм се излъгал. Можете да си представите, че веднага в главата ми се породиха какви ли не планове. И тъкмо тогава Вундерлих се вмъкна в помещението през задната врата. Беше намерил кесията с тютюна си и подсмихвайки се, ми я показа. Но аз не й обърнах никакво внимание. „Оставете сега това! — махнах с ръка. — Трябва да обсъдим нещо далеч по-важно. Току-що Михаловски беше тук. Погледнете навън… виждате ли… ей там, пресича улицата! Бързо, проследете го незабелязано! Той не ви познава, тъй че можете тайно да го наблюдавате. Помъчете се да установите къде ще отиде!“ Лесничеят светкавично облече палтото си, сложи си шапката и изхвръкна през вратата. Дано ме е разбрал правилно! Не ни остана никакво време за повече обяснения. Във всеки случай го пуснах по следата и сега ще трябва само да изчакаме да видим какво ще стане.
— Много добре сте постъпили! — подсмихна се Арнд. — Ако Вундерлих поне донейде хитро подхване нещата, ще разкрием триковете на Михаловски.
Изненадващата вест развълнува толкова силно детектива, който иначе не губеше тъй лесно самообладание, че не го свърташе повече на едно място, а дълбоко замислен, с ръце на гърба, закрачи нагоре-надолу из помещението. Какви ли не мисли му минаваха през главата! Кръчмарят го гледаше мълчаливо. Не смееше да се обади, за да не го смути.
Но ето че след малко изведнъж тишината бе нарушена от силния му вик:
— Вундерлих се връща!
И действително вратата се отвори и лесничеят прекрачи прага й. Лицето му сияеше.
— Здравейте, господин братовчеде! — засмя се той. — Долагам, че се връщам от лов. Успех по целия фронт. Лисичата дупка е открита.
— Наистина ли? Намерили сте жилището на господин Михаловски?
— Точно така, господин братовчеде. Беше въпрос на чест. Взех тайно да се промъквам подир него и не го изпуснах от очи, докато минахме по две, три, четири улици и така чак до Зайлерщрасе. Там той свърна под широкия сводест вход за коли на къщата, която е позната на хората под името „При синята звезда“ заради известната дрогерия. Прекоси двора и хлътна в задната постройка. Изчаках известно време, но Михаловски не се появи. „Дали живее тук?“ — помислих си аз. Най-накрая влязох в дрогерията й си купих прах срещу паразити.
— За кучето е — казах на дрогериста. — Животното има бълхи.
Тъй се заговорихме и едва най-накрая, ей тъй, като че между другото, му зададох най-важния за мен въпрос:
— Току-що видях един господин, когото познавам по име от Хоентал, да влиза в двора през входа за коли. Ако правилно си спомням, той е приятел на търговеца Зайделман и…