Нямаше нужда да продължавам. Дрогеристът веднага ме прекъсна:
— Аха, имате предвид господин Михаловски ли?
— Точно така. Да не би да живее в тази къща?
— Понастоящем отново е дошъл тук. Сигурно знаете, че постоянното му местожителство е отвъд границата, но често идва в града по работа и редовно отсяда при вдовицата Хемпел в задната постройка.
— Аха, значи от време на време остава тук за по-дълго, така ли?
— Идва по три или четири пъти в годината, все за една седмица или и за малко повече. Доколкото знам, той е търговец на едро на прежда и всякакви платове.
— Тъй, тъй — казах аз. — Това не го знам, а и не ме засяга. Попитах само защото съм го виждал в Хоентал заедно със Зайделманови и съм чувал, че е някой си господин Михаловски.
Е, вече знаех достатъчно, заплатих праха срещу паразити за кучето, което, надявам се, няма да ми се разсърди за съвсем несправедливото оклеветяване, прибрах кесийката в джоба си и си тръгнах. Ето ме сега пак тук на ваше разположение, господин братовчеде. Напълно честно си заслужих трите чаши грог, нали?
— И трите, драги ми Вундерлих! Не мога да не ви похваля. Струва ми се, че сте сбъркали професията си. Във ваше лице светът е загубил един истински детектив.
В резултат на успеха, постигнат толкова неочаквано от доблестния лесничей, Арнд веднага повторно отиде в полицията и съобщи на комисаря, че е открил жилището на Михаловски. Естествено полицейският служител бе радостно изненадан, макар всъщност тайничко малко да завиждаше на детектива. Много му се искаше тази немалка сполука да беше записал на сметката на своите хора, но все пак ставаше дума за общо дело, а в случая това беше решителен принос именно за него.
Още почти цял час Арнд и комисарят обсъждаха по-нататъшните си стъпки. Отново стана дума и за дантелите, които според сведенията на Арнд бяха Зайделманови.
— Ще наредя да отидат да ги потърсят — заяви комисарят. Но Арнд се противопостави.
— Сега-засега не ви съветвам да го правите. Така Зайделманови незабавно ще разберат, че коварните им кроежи са разкрити, ще уведомят своя съучастник Михаловски и всячески ще затруднят нашите по-нататъшни издирвания.
За комисаря всичко беше съвсем ясно. Той обеща на първо време, може би още няколко дни, да изчака с тази работа. Впрочем той увери Арнд, че доколкото е възможно, ще облекчи положението на младия Хаузер, а също и на Ангелика Хофман. Било само въпрос на време, и то на кратко време, докато освободят от ареста най-напред Едуард, а после сигурно и момичето.
Сега-засега детективът си беше свършил работата в града. В двора на „Златния вол“ отново се качиха в шейната и развеселени поеха обратно към лесничейството сред хоенталската гора. По пътя, въпреки отличното си настроение, Вундерлих пак намери за какво недоволно да мърмори.
— Господин братовчеде, хубава каша ми надробихте с вашата потайност — каза той, уж доста кисело, но всъщност като скришом се подсмихваше.
— И каква е тази каша? — попита Арнд.
— Та нали за пред хората сме братовчеди?
— Ами да, разбира се. Нима в „Златния вол“ не се държах като такъв?
— Така беше, ала сте ме посветили съвсем бегло в намеренията си, както и в подробностите на вашия живот. И ето на, онзи кръчмар, проклетият му отровител, взе да ме разпитва за професията на моя братовчед. А при това този тип отдавна знае за вас повече от мен, тъй че ме постави в голямо затруднение. Не, не се смейте, драги! Не беше особено мило от ваша страна!
— Какво ще рече „не беше особено мило“? — опита се Арнд да успокои стария. — Та нали нямаше как преждевременно да разкрия всичките си карти.
Той не каза нищо повече, а с многозначително кимване на глава по посока на Кристиян, ратая, му даде да разбере, че кочияшът не бива да чуе нито че Арнд е детектив, нито че става дума за преследването на Горския призрак.
Лесничеят веднага се съобрази с този знак. Само махна с ръка, но после приближи глава до ухото на Арнд и му прошепна:
— А какво ще правим сега с истинския Горски призрак? Отговорът беше също така предпазлив и тих:
— Ще го заловим в близките дни, може би още днес или утре.
— Иха-а! Искам и аз да участвам!
— Нали вече се уговорихме. Ще дойдете с мен. Имате ли време тази вечер?
— За такова нещо — винаги!
— Е, тогава още днес ще преживеете нещо интересно, защото имам среща с Горския призрак. Вие ще ме придружавате.
Четиринадесета глава
Първо свърши най-трудното!
Приблизително по същото време, когато Фриц Зайделман и търговецът Шпенглер, известен в окръжния град под името Михаловски, седяха заедно в странноприемницата „Златния вол“, лекарят на работещите в мината миньори доктор Вернер вървеше по уличките на Хоентал. Той влезе в една мизерна къщурка и в коридорчето отвори някаква врата. Посрещна го толкова лош и застоял въздух, че за миг дори се поколеба дали да влезе.