— Добър ден, господин докторе!
Един блед мъж с изпити страни се изправи от стола си иззад масата, върху която бе поставена чертожна дъска.
— Но, Вилхелми, какъв е този отровен въздух в стаята ви? — укорително каза лекарят. Човекът само вдигна рамене.
— Не съм виновен, нищо не мога да направя.
— Че защо не проветрите?
— Много е студено, господин докторе, а моите хора имат силна треска! Е, мога ли при това положение да проветрявам?
При тези думи той посочи към ъгъла на стаята. Там върху съвсем мизерна постеля лежаха една жена и три деца, които изглеждаха ужасяващо отслабнали и явно бяха много зле. Ясно си личеше как треперят от треската. Пламналите им от високата температура тела бяха едва-едва покрити с мизерни парцаливи дрехи.
— И все пак трябва да проветрявате! — настоя лекарят.
— Студено е, студено е! — простена болната жена.
— Чухте ли? — въздъхна мъжът. — Моля ви, затворете вратата! Става течение. Жена ми и малките могат да се простудят до смърт!
— Ами запалете огън, де!
Човекът отново вдигна рамене.
— С какво, господин докторе? И въглищата, и дървата струват пари.
— Но нали работите и печелите?
— Да, печеля. А знаете ли колко? Вилхелми отиде до вратата и я затвори, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на лекаря.
— Сигурно толкова, колкото ви е необходимо. Та вие сте художник десенатор! А това е доходен занаят.
— Десенатор при фирмата „Зайделман и син“! — с горчивина додаде Вилхелми. — Имате ли представа какво означава това?
Лекарят прехапа устни и замълча, защото в случая не само имаше бегла представа, ами знаеше много добре за какво става дума. Години наред практикуваше трудната си професия на лекар на миньорите, както и на цялата беднотия от Хоентал и близката околност. Беше влизал в допир с всички слоеве на населението, беше се запознал с бедни и богати, с висши и нисши, беше срещал свестни и почтени хора, но и доста негодници. И ако искаше да бъде искрен и справедлив, трябваше да признае, че не би могъл да причисли Зайделманови към добрите и почтени люде.
През ума му минаха какви ли не преживявания. Спомни си и за онази сцена, на която стана свидетел вечерта след словото на рентиера Зайделман, когато бедната одърпана женица се беше появила в дома на заможния предприемач, откъдето я бяха изгонили по най-позорен начин. Ненапразно свещеникът на селото беше напуснал тогава заедно с нея един кръг от хора, където нямаше и следа от любов към ближния или, от някаква социална справедливост.
— Да, разбирам — кимна той в отговор на укорителния въпрос, подхвърлен му от Вилхелми. — И колко печелите? Човекът посочи чертожната дъска и каза:
— Ето тук виждате пет нови десена! Аз ги скицирах и изработих за две седмици. За всеки от тях господин Зайделман ще ми заплати по четири марки, следователно общо ще получа двайсет марки. Но с тези мостри, които според закона ще станат негова собственост, той ще спечели хиляди!
— И все пак! Двайсет марки не са дреболия!
— Не са дреболия ли? Боже мили! Седмично пет марки за шест гърла в къщи, между които четирима болни!
За обяснение на своите прости сметки десенаторът посочи зад студената печка, където на малко столче се беше свила една старица, която явно зъзнеше, макар че се беше загърнала до кръста с някаква парцалива широка фланелена кърпа. Тя беше тъщата на Вилхелми.
— Хмм!… Ами как са болните?
— Както преди. Състоянието им не се е подобрило, а по-скоро се е влошило.
— Я да видим!
Лекарят се приближи до жена му и бегло я прегледа.
— Наистина не е по-добре — каза той. — Пак ще ви дам същия съвет — погрижете се за топлина! А какво стана с лекарството?
— Все още не съм го взел.
— Така ли? Защо? Нали наредих да го приготвят и да го вземете от аптеката!
Вилхелми изправи гръб.
— Да, наредили сте, господин докторе, и аз наистина бях там, но отказаха да ми дадат лекарството, защото не можах да им платя необходимите три марки. Впрочем все още дължа на аптеката четири марки за предишното лекарство. А откъде да взема парите? В джоба ми няма и един пфениг.
— Наистина лоша работа! — въздъхна лекарят. — Но лекарството спешно ви трябва. Какво ще правим?
— Май че се сещам за един изход, господин докторе. Нали вие сте не само лекар на миньорите, а и на социални грижи. Не можете ли да се застъпите за мен, така че да получа лекарството безплатно? Или поне на първо време да ми го дадат пак на кредит?