Доктор Вернер вдигна рамене.
— Е, да, бих могъл да опитам. При това положение тук… дори е мой дълг, но изобщо не гарантирам, че ще успея, драги. Знаете, че общината е бедна. При подобни молби тя е принудена най-напред да обръща внимание на онези, които нямат никакви доходи. А вие все още работите. Я ми кажете, говорили ли сте някой път с господин Зайделман за вашето положение?
Лицето на Вилхелми помръкна и той здраво стисна устни. После отговори:
— Да. Но той не желае работещите при него хора да се обръщат към лекаря на социални грижи.
— Няма как да му се отрече това право, докато поне донякъде заплаща труда на хората си. Според мен за вас има само един разумен изход — потърсете си друга работа!
— Не съм учил нищо друго.
— Тогава рискувайте и чертайте за някой друг предприемач!
— Че тук има ли такъв? А и напусне ли човек веднъж Зайделманови, никак не е лесно пак да си намери работа. За това се грижат самите господа Зайделман.
Измъченото лице на Вилхелми бе станало съвсем безизразно. Несъмнено той беше свестен човек, но под смазващата тежест на събрания лош житейски опит се беше затворил в себе си и се беше озлобил.
— Решавайте! — подкани го лекарят. — Да ви отбележа ли като нуждаещ се от социална помощ?
— Все още се колебая, господин докторе. Ами какво ще правя, ако после остана без работа?
Лекарят се позамисли и след малко предложи:
— Защо не помолите господин Зайделман за една малка предплата?
— Няма да се съгласи. Вече ми даде четири марки аванс.
— Боже милостиви! — извика лекарят извън себе си. — Човек направо да се отчае!
Той пак се приближи до постелята в най-отдалечения ъгъл на стаята, като този път започна по-внимателно да преглежда и болните деца. Но само след броени секунди бързо изправи гръб и възкликна:
— Но, Вилхелми! Едното дете се задушава! Не го ли забелязахте? Веднага трябва да му се направи един разрез! Десенаторът притисна ръка до сърцето си.
— Забелязах, господин докторе. Но не можете да ми отправяте никакви упреци. Не по-малко от пет пъти изпращах да ви повикат, а веднъж и самият аз идвах у вас да ви търся.
— Да, знам, но не си бях у дома.
— Обясних на жена ви какво е положението в къщи, а чрез нея вие ми предадохте, че ще дойдете само ако е наложително.
— Откъде можех да знам, че е толкова спешно!
— На жена ви бе съобщено, че животът на детето е в опасност.
— Е, да — каза лекарят, докато вадеше от чантата си инструментите, както и шишенце с дезинфекцираща течност, — обикновено всеки, който дойде при мен, представя своя случай за много спешен. Ако човек винаги веднага хуква подир него, само след месец ще грохне от изтощение. А сега елате тук и дръжте здраво малкия! Ще му направя необходимия разрез.
Десенаторът се подчини и лекарят направи в гърлото на детето въпросния разрез, така че донякъде то отново можеше да диша по-свободно.
— Тъй — каза после той. — А сега ще ви обясня как да храните малкото. Ще си набавите парче черво и ще го вържете за една цев от птиче перо, която ще пъхнете в устата на болното и ще започнете да сипвате в червото мляко.
— Мляко ли?
— Да, а също и месен бульон.
— Чудесно! Месен бульон! — гневно кимна десенаторът.
— Но особено е необходимо лекарството. Непременно да го вземете! На жена си трябва да давате от него по една супена лъжица на всеки два часа, а на всяко дете — по половин лъжица.
— Но тогава още след третия път шишенцето за три марки ще се изпразни.
— Ами ще вземете друго! Веднага ще предприема необходимите стъпки по вашия случай и ще се обадя в общинската служба. Изпратете тъща си да отиде при жена ми за мляко и бульон! После се погрижете своевременно да получите парите си от Зайделман, за да можете да си купите дърва и въглища, както и някаква друга храна. Може би той пак ще ви даде малък аванс. Трябва да стиснете зъби и да се държите, Вилхелми! Не губете кураж! Но така не може да продължава.
Доктор Вернер си тръгна.
Десенаторът се приближи до покрития с ледени цветя прозорец, с топлия си дъх направи малко кръгче в леда и изпрати лекаря с поглед. Имаше чувството, че трябва да нададе дивашки рев, за да му поолекне. Внезапно, сякаш неволно, сключи ръце за молитва и прошепна:
— Боже, помогни ни! Загиваме!
Но тази кратка и гореща молитва веднага замря на устните му. По-рано често се молеше, ала после, изпаднал в най-ужасна мизерия, беше изгубил вярата си и в Бога, и в хората.
Внезапно усети на рамото си нечия ръка. Тъща му се беше приближила. Тя беше вярваща жена. Заедно с него бе гладувала, страдала и мръзнала, ала въпреки всичко винаги беше намирала по някоя утешителна дума. Добре го познаваше и знаеше какво ставаше в душата му. Тя бе взела в ръка старата изпокъсана от четене книга с църковни песни, без да каже нито дума я разтвори пред очите на отчаяния човек и с костеливия си пръст му посочи едно място от текста, което сигурно съдържаше някакви утешителни слова.