Выбрать главу

Какво е това? — попита я той с горчивина в гласа. — Я остави тази стара книга! Тя не може да ни помогне!

Книгата не, но онзи, за когото става дума тук — настоя тя.

Кой, Бог ли?

По устните му трепна подигравателна усмивка.

Синко, не изпадай в грях! — предупреди го старицата. — Той е изпратил гарваните да занесат храна на пророк Илия, нахранил е пет хиляди души само с пет хляба и две риби и затова…

Добре, майко, остави това! — прекъсна я зет й. — Щях да съм доволен ако сега имах и един хляб… предварително се отказвам от рибите! Ти чу ли какво каза докторът? На първо време ще ми осигури мляко, бульон, а може би и лекарство. Но после се задават все нови и нови разходи. А знаеш ли с колко пари разполагам?

Засега с никакви.

Нямам нито халер! Нито пукнат пфениг!… Е, как ще купиш тогава дърва и свещи? А без светлина няма да мога да работя през следващата нощ, а ще трябва да довърша новите десени.

Защо не опиташ още веднъж при Зайделман? — предпазливо подхвърли с умолителен глас старицата. — И лекарят ти го предложи.

Няма смисъл. Зайделман няма да ми даде нищо.

Припомни му за спомагателната каса!

Каква спомагателна каса?

Ами касата за бедняците, за която в неделя събираха пари.

Вилхелм сподави язвителния си смях.

— Аз не бях в кръчмата, когато рентиерът е говорил, но мисля че при тукашното обедняване на хората едва ли са събрали кой знае колко пари.

— О, напротив, всеки даде по нещичко! Не ми се вярва някой да не се е отзовал.

— А-а, значи и ти си дала, така ли? Старицата се изчерви, сякаш я бяха хванали да върши някаква беля.

— Можех ли да постъпя иначе? — плахо попита тя.

— Струва ми се, че нямаш пари, а?

— Имах два пфенига… Слушай, нека ти разкажа всичко! Когато ти си мислеше, че спя, аз изплетох един чифт чорапи за жената на учителя. Тази работа става и на тъмно.

Вилхелми смръщи вежди.

— Тъй значи… вместо да си в леглото, което се състои, кажи-речи, само от купчина парцали, и да си почиваш и поне донякъде да се постоплиш, ти си жертвала съня и здравето си! И колко спечели от потайния си труд?

— Трийсет пфенига.

— Добре! Това са твои пари и аз не бива да те питам как ги харчиш, ала все пак съм любопитен да разбера какво си направила с тях.

— Предпочитам да не ти казвам — опита да се измъкне старицата, но щом видя сбърченото чело на зет си, побърза да продължи: — Нали си спомняш, че тези дни под разни вехтории в скрина неочаквано намерих няколко пури?

— Да, бяха седем. Сигурно съм ги скътал там в по-щастливи времена и после съм ги забравил.

— Тъй ли мислиш? — усмихна се старицата. — Е, тогава ще ти кажа истината. Едва ли някой пушач забравя подобно нещо. Ден-два преди това беше споменал колко много ти се искало някой път пак да изпушиш една пура.

— Е, да, понякога човек се забравя и изпуска по някоя такава глупост.

— Е, виждаш ли, затова после се огледах за някаква работа, та да спечеля някой и друг пфениг.

Вилхелми втренчи поглед в старицата, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето й.

— И какво направи с парите си? — бавно я попита той.

— Купих пури… шшт, не ми се карай! Бяха от най-евтините. Седем къса за двайсет и осем пфенига.

— И после ми каза, че си ги намерила, нали?

— Да.

Очите й блестяха. Тя бе гладувала и страдала заедно с близките си, беше пожертвала цели нощи, за да изпълни едно необмислено изречено желание на зет си. Той бе силно трогнат. Трябваше да се обърне, за да скрие напиращите сълзи, но само след миг-два бързо се извъртя към старицата, прегърна я и целуна побелялата й коса.

— Майко — промълви той, — ти действително си истинска майка! И… това, с пурите… това ме задължава. Ти си толкова самопожертвувателна и безкористна жена… не искам да се срамувам пред теб. Затова ще отида при Зайделман. Трудно ми е да го сторя, но щом си помисля за изплетените от теб чорапи и за пурите, става ми някак по-леко.

— Кога смяташ да отидеш?

— Сега, веднага! Иначе е възможно отново да загубя кураж.

— Само така! — похвали го старицата. — Моята баба винаги казваше: „Първо свърши най-трудното!“

* * *

Мартин Зайделман седеше в работния си кабинет и едва-едва вдигна поглед, когато десенаторът Вилхелми учтиво почука и смутено прекрачи прага на стаята.