Беше лесничеят Вундерлих, който се връщаше от хранилките за дивеч. Той хвърли подозрителен поглед към триона в ръката на Едуард. Във възбудата си младият човек не забеляза този поглед, но въпреки това застана пред лесничея с наведена глава, като заловен на местопрестъплението злодей.
— Исках да събера дърва за огън. Моите родители, братчетата и сестричетата мръзнат у дома. Но в последния момент…
— Ами днес не беше ли ден за доставки и разплащане при Зайделман? Едуард Хаузер, струва ми се, че си бил на път да извършиш една голяма глупост. Не съм го очаквал от теб.
С дълбока въздишка смъмреният младеж събра сила и кураж за една по-подробна изповед. Той разказа за положението у дома, разказа и какво му се бе случило у Зайделманови.
Лесничеят беше познат като човек със суров характер, но само така изглеждаше. В него се криеше чувствителна и добра душа, а сърцето му бе изпълнено с доброжелателство и човеколюбие. Той внимателно изслуша разказа на Едуард, а после ядовито промърмори под нос:
— Да, да, тъй си е! Тук Зайделманови държат в ръцете си и ножа, и хляба, и се възползват от това положение, за да експлоатират бедните тъкачи. Иска ми се някой път тези типове да ги сполети Божието наказание!
Лесничеят сви юмрук и го размаха в посока на селото.
— Е — добави после със съвсем друг тон, — нищо не съм казал, а на теб, Хаузер, тежко ти и горко, ако си чул нещо! Зайделманови имат много пари, а у когото са парите, той има винаги право. Точка по въпроса!
Отначало Едуард Хаузер съвсем не знаеше какво да отговори на приказките на лесничея, но после някак изведнъж всичко му стана ясно и се осмели да подхвърли:
— Да, господин лесничей! Затова излезе, че не съм прав със скъсаната нишка, макар да знаех много добре, че онзи плат не беше мой.
Лесничеят изтри с ръка снежинките от очите си и погледна младежа с нескрита симпатия.
— Ти си добро момче и прилежен работник — за мен няма никакво съмнение. Кой знае каква ли причина си има този Зайделман, за да иска да те докара до просешка тояга! Да не би някой път да си го настъпил по мазола?
Едуард поклати отрицателно глава.
— Или по някакъв начин си му се изпречил на пътя?
— Че как ли е възможно? Нашите пътища напълно се разминават.
— Вярно е. Но сигурно все си има някаква причина, за да ти погоди това конте такъв номер. Но засега това не ни интересува. Важното е бъдещето. Какво смяташ да правиш? За малко да станеш крадец заради онзи негодник. Цяло щастие е, че си замесен от добро тесто. За теб опасността не е толкова голяма, колкото за някои други хора. Или може би искаш да се присъединиш към контрабандистите, а?
— Предпочитам да умра от глад.
— Е, е, от глад не се умира толкоз лесно!
— Вече бях решил още утре рано сутринта да се обърна към главния надзирател в мината. Може би ще ми даде някаква работа.
— Момче, в мината ли искаш да отидеш?
— Не ми остава нищо друго.
— Да, така е, но ти нищо не разбираш от онази работа и ще ти заплащат само като на неук работник.
— Все пак е по-добре седмично да получавам по-малко от другите, отколкото месечно абсолютно нищо.
— Прав си. И именно заради това много ми се ще да ти помогна, но за съжаление и аз не знам как. През зимата в гората изобщо не се работи. Просто нищо не мога да направя, Хаузер, и при най-добра воля не мога!
— Тогава лека нощ, господин лесничей! И ви моля за извинение…
Лесничеят погледна младежа къде стъписано, къде навъсено.
— За извинение ли? Момче, ти, изглежда, не си с всичкия си! Да не си мислиш, че под ребрата ми няма сърце? Я забрави това „лека нощ, господин лесничей“, от него нищо няма да излезе! И самият аз съм сиромах човек, но за всички свестни хора, които имат още по-малко и от мен, у дома в долапа винаги ще се намери парче хляб.
Едуард стоеше пред него повече засрамен, отколкото зарадван.
— Господин лесничей… — поде той с несигурен глас.
— Какво има още?
— Нямах намерение да прося и…
— Дръж си човката затворена, момче! — грубо го прекъсна старият. — Какво те прихваща? При мен няма място за празни дрънканици. Ние, бедняците, трябва да си помагаме. Точка по въпроса! А сега тръгвай с мен, за да не стоим по-дълго навън в това мизерно време!
Той продължи нататък, газейки тежко в снега, а Едуард го последва.
Втора глава
Загадъчно посещение
Там, където тясната горска пътека излизаше на широкия коларски път, водещ към лесничейството, старият спря и наостри слух.
— Я се ослушай! Чуваш ли нещо? Ей там отдолу идва шейна! Толкова късно и в такава снежна виелица! Странно! Е, едва ли ще са контрабандисти, защото те обикновено не пътуват с шейни, или поне не слагат на конете звънчета.