— Носите ли скиците на новите десени? — попита през рамо Зайделман.
При пренебрежителния му тон смелостта на художника, събрана с толкова усилия, бързо започна да се изпарява.
— Още не — колебливо призна той. — Утре рано сутринта ще бъдат готови.
— Аха. И тогава на какво дължа честта да ме посетите още днес?
Язвителната ирония, лъхаща от този въпрос, за малко да накара Вилхелми гневно да избухне, обаче се сети за седемте пури, за цялата мизерия в дома си и благодарение на това успя да се овладее.
— Жена ми и децата ми лежат тежко болни в къщи. Току-що лекарят беше у нас и каза, че непременно трябвало да осигуря отопление, силна храна и преди всичко — лекарства. Прояви готовност на първо време да ми помогне с някои неща, но по-нататък ще трябва сам да се погрижа за всичко. И затова си рекох… реших… ах, господин Зайделман, не ме гледайте тъй мрачно, сякаш съм най-големият ви враг! Все пак би трябвало да ми помогнете! Просто не знам какво да правя. Утре рано сутринта ще ви донеса новите десени, но още днес много спешно се нуждая от няколко марки. Няма ли да ми дадете тези пари в предплата, господин Зайделман?
— Не — гласеше краткият и студен отговор.
— Но няма как да изгубите тази сума.
— Вече ми дължите четири марки.
— Да, така е, но вие сте богат и ви е все едно дали утре ще ми удържите само четири марки, или пък осем или десет.
— Не, не ми е все едно. Един търговец винаги трябва строго да се придържа към принципите в търговията. Отстъпи ли веднъж от тях, със сигурност може да очаква неприятности.
— Не си спомням някога да съм ви причинявал неприятности — възрази Вилхелми.
— О, и още как, любезни мой!
— Кога?
— Ей сега; току-що! Знаете, че един от принципите ми е никога да не давам пари в аванс. Веднъж ме придумахте да направя изключение и ето че сега, вместо да си върнете дълга, вие повторно ми искате предплата. Това е достатъчно неприятно, драги мой! Отстъпя ли, в крайна сметка загубите ще останат за мен, а вие никога няма да се отървете от дълговете си. Не проумявате ли, че съм принуден да отхвърля молбата ви само за ваше добро?
— Но, господин Зайделман! Та представете си само болните! Студа! Бога ми, нуждая се от тази малка сума, за да предотвратя най-лошото!
— Драги приятелю, я не ми разправяйте приказки! — ядосано махна с ръка търговецът. — Вие, дребните хорица, вечно сте в най-голяма беда и си мислите, че ние, които с усърдие, работливост и упорита пестеливост сме си пробили път в живота, съществуваме на този свят единствено, за да оправяме вашия банкрутирал семеен бюджет. Спестете ми вайканиците си и ме оставете на мира! Гледайте как с приходите си ще можете по-добре да връзвате двата края!
Вилхелми прехапа устни. Преглътна един хаплив отговор, защото отново помисли за положението в къщи и преди всичко за съвета, който му беше дала старицата.
— Е, тогава имам една друга молба към вас — с мъка продума той.
— Още една молба? Надявам се да не прилича на първата, а?
— За съжаление и тя е нещо подобно — призна десенаторът, като вече беше в състояние напълно да скрива треперенето на гласа си.
— Хайде, казвайте! — нетърпеливо настоя Зайделман. — Нали виждате, че нямам време за безполезни приказки.
— Господин Зайделман, вие ме познавате. Никой човек не може да каже нещо лошо за мен. Винаги съм проявявал чувство за чест и когато съм изпадал в беда, никога не съм го показвал пред хората. Досега не е имало случай да съм просил. Цялото ми същество се бунтува срещу това и…
— На въпроса! Спестете си дългия увод! Какво желаете?
— Днес ножът опря вече до кокала, господин Зайделман — продължи Вилхелми така, сякаш полагаше големи усилия да изговаря всяка дума. — Трябва да се погрижа за близките си. Глава на семейството съм. Затова съм длъжен да опитам всички средства, само и само да си помогна. Вие отказвате да ми дадете аванс. Добре, ще се примиря. Но ви питам: ще ми откажете ли и една малка помощ, една… милостиня?
— Милостиня ли? Какво по-точно имате предвид?
— Мисля си за малък подарък от онази каса за бедните, за която вашият брат в неделя събираше пари.
— Това не е моя работа. Ще трябва да се обърнете към него. Само че в момента е зает. Елате пак вечерта!
По лицето на Вилхелми се изписа смесица от уплаха, мъка и отчаяние.
— Господин Зайделман — простена той, — сам не знаете какво искате от мен! Да чакам чак до вечерта, да ме измъчват тревога и несигурност! Това е твърде много! Няма да го понеса. От сърце ви умолявам, направете за мен едно изключение! Вашият брат е добър човек. Сигурно не би ме отпратил с празни ръце и съм убеден, че няма да ви се разсърди, ако веднъж без изричното му одобрение се разпоредите да ми бъдат отпуснати няколко марки.