— Хмм!… Но изглежда, че в този случай се заблуждавате. Я си помислете по-добре!
— Не мога да си спомня за някакъв десен, който да е бил подобен на някои от тези четирите.
— Тъй, тъй! И все пак, когато за последен път бяхте при мен, ей тук лежеше един лист с нов десен.
Вилхелми трепна, като че ли някой го беше ударил с камшик.
— Не… не съм виждал… такова нещо — заекна той.
— Беше ей тук, на масата, точно пред очите ви.
— Бога ми, за пръв път чувам за това!
— Я не намесвайте милия дядо Боже в тази работа, драги! Ще ви обясня как стоят нещата! Някакъв десенатор дойде при мен да пита за работа и после ми изпрати скица на един от своите десени. Бях я оставил на масата, ей там, под носа ви. Там! Очевидно цветовете и фигурите са останали в паметта ви… може би и подсъзнателно.
— Невъзможно!
— Но сигурно е станало така, защото и четирите ваши скици приличат страшно много на онзи десен.
— Такова нещо… не, господин Зайделман, такова нещо не би могло да ми се случи!
— Не се заричайте! Това може да сполети дори и най-добрия художник, както и най-съвестния и старателен работник.
— Ще бъдете ли така добър да сравните моите скици с другата?
— За съжаление няма как да стане, защото я изпратих обратно.
Вилхелми безпомощно сведе глава.
— И това ли още! — простена той.
— Да, много неприятно. Жал ми е за вас, но нищо не мога да променя. При това положение на нещата естествено вашата работа е безполезна за мен.
След тази жестока вест последва кратко мълчание. После Вилхелми направи последен отчаян опит за спасение.
— Господин Зайделман, съвсем ли е невъзможно да сравним моите скици с другата?
— Е, не е дотам невъзможно. Или ще трябва да изпра тим вашите работи, или да изискаме онази скица. Какво предпочитате?
— Разбира се, второто. Тогава и сам ще мога да се уверя как стоят нещата.
— Хмм, драги мой, да не би да се съмнявате в думите ми?
— Но, господин Зайделман, нима бих могъл…
— Добре, добре! Нека не се отклоняваме от въпроса! Даже и в най-благоприятния случай ще измине доста време. Следователно сега-засега остава в сила решението ми, че не се нуждая от вашата работа.
— Ами… ами парите?
— Но вие не можете да настоявате да ви платя за нещо, което няма никаква стойност за мен, нали?
Десенаторът смутено въртеше шапката си в ръце. Идеше му да се разкрещи от отчаяние, но все пак се овладя и събра сили за един последен въпрос:
— Ами аванса, господин Зайделман? Възмутеният Мартин Зайделман кипна:
— Аванс ли? Е, този въпрос наистина не го очаквах! Не ви дадох аванс, когато бях убеден, че още утре ще ми донесете скиците си, а още по-малко пък съм готов да ви го дам след като знам, че ще изминат седмици, преди да можете да ми представите нещо ново.
— И с какво ще живея дотогава?
— Нам що ни е? Ти гледай! — каза Зайделман с такъв тон, който нямаше как да не разгневи дори и най-добродушния и търпелив човек. Десенаторът стисна зъби така, че те изскърцаха.
— Знаете ли към кого са били отправени тези думи, които току-що изрекохте? — попита той с разтреперан глас.
— Това е просто един известен израз.
— По-късно са станали известен израз, господин Зайделман. Първоначално са били само библейски думи. Такъв отговор е получил Юда Искариотски, след като се е разкаял за своето деяние и захвърлил трийсетте сребърника в краката на свещениците.
— Възможно е.
— После отишъл и се обесил. И аз ли да постъпя така?
— Драги Вилхелми, каква полза ще има вашето семейство от смъртта ви? — попита Зайделман със студен, кажи-речи, подигравателен глас. — Подобни положения представляват изпитания, от които човек излиза пречистен и по-силен.
— Или в които загива. Ако Бог наистина е всемирната любов, той не може по такъв начин да подлага хората на изпитание.
— Всичко това са безполезни приказки, за които нямам никакво време. Моля, спестете си ги!
— И какво ще стане с тези четири скици?
— Засега ще ги задържа, за да ги сравня с другата работа, за която стана дума. Нали така пожелахте! После ще ви съобщя резултата. За днес няма какво повече да си кажем.
Той му обърна гръб. Вилхелми почувства в гърлото си някаква буца. Олюлявайки се, излезе навън. На улицата го посрещна студеният зимен вятър. Това го накара да се опомни. Той се спря и погледна надолу по улицата. Попита се: „Ами сега?“
Помисли си за положението у дома и тръпки го побиха, като си представи как ще прекрачи прага с празни ръце. Воплите на неговите близки сигурно пак щяха да му късат сърцето, а той нямаше да може с нищо да ги утеши. Напротив, трябваше да им каже страшната вест, че и утре, и вдругиден, и изобщо през близките дни няма да получи никакви пари.