Неизказана болка и горчивина завладяха измъчения човек. Трябваше да започне отново, да измисля и да рисува нови десени! Но това бе просто немислимо без храна, без осветление, без топла стая и без пари за лекарство, което да помогне на болните.
И така той бавно се повлече към къщи с наведена глава, докато най-сетне изведнъж забеляза, че се е озовал пред входната врата на дома си. После бавно влезе в стаята, където се намираше неговата чертожна маса и където лежаха болни жената и децата му. Нямаше нужда тъщата да го пита за резултата от посещението му у Зайделманови. По изражението на лицето му тя разбра какво е положението. Затова го дръпна настрани. Искаше да й разкаже всичко, без болната жена да чуе лошата вест.
След като Вилхелми описа на старицата цялото си нещастие и огромните си страдания, тя успокоително го погали със съсухрената си ръка по челото и каза:
— И все пак не бива да губиш нито смелост, нито упованието си в Бога! — напомни му тя. — Остани сега поне за малко тук! Междувременно ще отида до жената на господин доктора и ще взема каквото ни обеща. Когато се върна, аз ще наглеждам болните, а ти ще отскочиш до Червената воденица да се видиш с брат си. Дори и да не може да ти помогне, поне си поговори с него! Понякога и това се отразява благотворно!
Вилхелми кимна. Той бе съгласен на всичко и бе готов на всичко. Волята и енергията му се бяха прекършили.
Чака почти цял час, докато старицата се върне. А когато дойде, на малка шейничка, която теглеше след себе си, тя донесе един хляб, едно гърне с мляко и друго с бульон, малко масло и дори четири яйца. Домъкна също и чувалче с въглища и голям наръч дърва. Сърцето й преливаше от благодарност към доброто лекарско семейство, което й бе подарило всичко това.
Под влияние на успокоителните й думи, някои от които долитаха и до болната жена, настроението на десенатора малко се поразведри. Той не се възпротиви, когато го побутна към входната врата, и веднага се отправи на път към Червената воденица, за да посети брат си, който също мизерстваше, но имаше златно сърце. И да не беше в състояние да му помогне, може би щеше да му даде някой съвет. Но във всички случаи поне щеше да чуе някоя и друга сърдечна и съчувствена дума.
Петнадесета глава
В червената воденица
Вилхелми излезе от селото по околния път, който водеше към Хайнгрунд, но преди да стигне до там, минаваше покрай една воденица, построена от червени тухли. Затова в цялата околност всички я наричаха Червената воденица.
Тя беше разположена в края на гората в подножието на стръмен планински склон и представляваше стара полусрутена постройка. Мелничарят беше работил тук дълги години като калфа, а после се беше оженил за дъщерята на своя майстор. Така воденицата му се падна като наследство, разбира се, заедно с всички дългове, които тегнеха над нея.
Новият мелничар беше работлив и сръчен човек и допреди някоя и друга година все още можеше да се надява, че ще преуспее със собствени сили. Но ето че собственикът на каменовъглената мина „Божия благословия“ барон Фон Вилдщайн изгради съвсем наблизо огромна парна мелница по американски образец и оттогава Червената воденица често не работеше по цели седмици.
Вилхелми мина през долината и скоро видя, че от комина на старата постройка се извиваше дим. Помисли си : „Те могат да си позволят поне една отоплена стая.“
Когато влезе в коридора, носът му усети много приятен примамлив аромат.
„Печено?! — учуди се той. — И то, както ми се струва, от дивеч. Как ли брат ми се е докопал до него? Да не би да…“
Вилхелми почука на вратата и отвътре се разнесе едно силно: „Влез!“
Той натисна дръжката, влезе и в стаята завари брат си и жена му да се хранят.
Мелничарят доста приличаше на десенатора, но изглеждаше много по-добре охранен от него. Жена му беше, кажи-речи, дебела. И все пак по лицата им личеше, че не са били пощадени от грижи и тревоги.
— Идваш тъкмо навреме! — подвикна му мелничарят. — Сядай и си хапни с нас!
— Ухае ми на печен дивеч! — Сърнешки бут!
— Че откъде го взе туй скъпо ядене?
— Подарък.
— От кого?
— Тайна.
— Ами тогава… по-добре да не…
— Глупости! Не съм станал бракониер. Сядай и започвай! Макар и все още малко колебливо, десенаторът се подчини. Мелничарката сложи на масата чиния и прибори и за него, а после пак седна на мястото си.
Скоро всички съмнения и колебания на Вилхелми относно произхода на печеното бяха забравени. Измъчван от вълчи глад, той лакомо посегна и си отряза едно парче. Но тъкмо когато се канеше да пъхне в устата си първата хапка, изведнъж пак се разколеба.