— Какво има? — попита го Мелничарката.
— Не мога… жена ми и децата ми…!
Той остави вилицата и ножа на масата и с въздишка се облегна назад. Мелничарят слисано поклати глава, ала жената кимна като на себе си и каза:
— Струва ми се, че знам какво му е. Не може да яде, защото семейството му гладува. Нали, Вилхелми?
— Да — призна десенаторът. — Още първата хапка ще ми приседне.
Брат му смутено се изсмя.
— Да, да, такъв си си ти! На пръв поглед имаш вид на корав и суров човек, но сърцето ти сякаш е от восък. Ала ако те измъчва само мисълта за семейството, хапвай си спокойно! И за жена ти, и за децата ти ще има достатъчно. Подариха ни цяла сърна.
— Цяла сърна ли? Да не би да е от лесничея Вундерлих? От него може да се очаква подобно благодеяние, макар по този начин сам да се лишава от няколко разкошни гуляя.
— Няма да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“. Първо да се нахраним, а после ще научиш всичко.
Вилхелми не чака да го молят повторно и за съвсем кратко време изяде голямо парче месо.
— Днес нагъваш като разпран! — засмя се мелничарят. — Навярно си имал дълги пости, а?
— Да, така е — въздъхна брат му. — В последно време ми върви дяволски зле.
— Защо не дойде по-рано при нас?
— Че какво ще търся у вас? Нали знам какви грижи са ви налегнали.
Мелничарката хвърли на своя девер съчувствен поглед.
— Наистина ли сте толкова зле у дома? — тихо попита тя.
— За съжаление — кимна десенаторът. — Не ни провървя като на вас. Вие си имате печеното, топла стая, а и… както разбирам от тракането на мелницата… не ви липсва и работа.
— Слава Богу, работа имаме! — каза мелничарят. — Де да можеше все така да продължава!
Мелничарката наведе глава, сякаш искаше да преглътне някаква забележка, която й беше на езика.
В същия миг отвън се разнесе звън. Мелничарят трябваше да излезе, за да досипе ново зърно.
— Нещо ти тежи на сърцето, а? — попита Вилхелми, когато останаха насаме с мелничарката.
— И още как! — въздъхна жената.
— Мога ли да попитам какво е то?
— Навярно той сам ще ти каже. В името на Бога, моля те да го посъветваш да се откаже!
— Нима брат ми замисля нещо лошо?
— Да, да! Направи ми тази услуга, опитай всичко възможно, за да го разубедиш!
Веднага след това разговорът между двамата бе прекъснат. Мелничарят се върна и хвърли въпросителен поглед към жена си.
— Е, сигурно вече ти е изплакала мъката си — подхвърли той с добродушна усмивка. — Паулине, вдигни масата и бързо се върни пак при нас! Съпрузите трябва да са искрени един към друг. Трябва да чуеш какво ще каже и брат ми за онази работа.
Жената разтреби масата и после отново седна при мъжете.
— Значи у вас върви на зле, а? — поде мелничарят. — По-зле от когато и да било.
— Вече спомена, че нямате какво да ядете. Впрочем и ние я бяхме докарали дотам.
— А жената и децата лежат тежко болни и не се знае дали ще оживеят.
В очите на мелничарката се появиха сълзи. Вилхелми ги видя и вече не му беше възможно да се владее. Подпря лакти върху масата, скри лице в дланите си и заплака беззвучно.
Мелничарят понечи да му каже някоя утешителна дума, обаче жена му направи знак да не се меси. И беше права. Наплаче ли се човек, тогава и на сърцето му олеква.
Оставиха Вилхелми на мъката му, докато най-сетне той вдигна глава, изтри сълзите си и каза, сякаш трябваше да се извини:
— Не се чудете, че не успях да се сдържа тъкмо пред вас. Но нали у дома не бива да издавам какво ми е на душата.
— И добре правиш — кимна мелничарката. — Спокойно можеш да споделиш с нас каквото ти тежи на сърцето!
И Вилхелми им изплака цялата си мъка. Накрая подробно им разказа и какво му се беше случило при Зайделман. Тогава неочаквано мелничарят удари с юмрук по масата и извика:
— Постъпил е лошо, направо отвратително! Не очаквах подобно нещо от него, защото… към нас се държи по-дружелюбно.
— Към вас ли? Какво имаш предвид?
— Осигури ни работа. Сега мелим за него. Затова от толкова дълго време насам във воденицата ни пак има живот.
— За Зайделман? — учуди се десенаторът. — Че за какво му е на него толкова много брашно и откъде е взел зърното? Семейството му не е чак толкова голямо, че да му е необходимо такова количество за изхранване.
— Той си е направил сметката. Получил е зърно от другата страна на границата. Сега го мели, а после ще продаде брашното на едро. Казва, че щял добре да припечели.
— И къде е складирано това зърно?
— Горе, в парната мелница. Тя не може да се справи с всичкото, понеже много бързат, и затова аз ще им помогна. Ето как получих работа за по-дълго време, а Зайделман скрепи сделката, като веднага ми даде сто марки в предплата.