— Сто…?! Невероятно! Това хич не е в характера му! Мелничарката хвърли скришом многозначителен поглед към мъжа си, после му даде таен знак с очи, посочвайки към девера си, и накрая, без да я види десенаторът, направи с пръсти познатата пантомима за броене на пари.
— И така сам виждаш — продължи мелничарят след това, — че поне за близкото бъдеще се отървахме от грижите си. Хмм… в крайна сметка бих могъл да се лиша от четирийсет марки. Ако ти трябват, вземи ги!
Вилхелми скочи на крака и зяпна двамата така, сякаш мислеше, че сънува.
— Мили Боже… четирийсет марки!… Това не може… не може да е истина!
Както изглеждаше, тази сцена взе да става за мелничаря, кажи-речи, мъчителна. Той попита:
— Е, искаш ли?
— И още как! О, никога няма да го забравя! Сега ми олекна на сърцето! Ще можем да се нахраним, да стоплим стаята, а също да купим и лекарства! Сякаш се преродих! Имам чувството, че ми се е появил ангел спасител.
— Е, е — усмихна се мелничарката. — Ние сме само хора и освен това наш дълг е да помагаме, когато ни е възможно.
— О, какво добро сърце имаш! Но сега трябва да вървя! У дома моите хора са в бедствено положение. Не бива нито минута да ги оставям в тази мъчителна тревога!
Десенаторът се отправи към вратата, преди още да беше получил четиридесетте марки. Но мелничарят го възпря, посочи му стола, откъдето току-що беше станал, и го помоли:
— Почакай още мъничко! Колкото и да са зле твоите хора, все ще могат да издържат някоя и друга минута. Трябва да ти разкажа нещо и да те помоля за съвет, защото много ми се иска да знам какво мислиш по един въпрос.
Десенаторът отново седна на мястото си, а мелничарят смутено взе да се почесва зад лявото ухо.
— Е, Паулине — обърна се той най-накрая към жена си, — как да започна? Все пак това е една твърде опасна и съмнителна история!
— Да — кимна тя, — твърде опасна история!
— И за какво става въпрос? — попита Вилхелми.
— Хмм! За една сделка.
— С кого?
— С… хмм!… Е, нека ти кажа, с Горския призрак! Мелничарят очаквателно погледна брат си право в очите. Мислеше си, че признанието му непременно ще подейства на десенатора като пословичния гръм от ясно небе. Ала се видя измамен в очакванията си. Вилхелми не се изплаши, не скочи от мястото си, от устата му не се отрони никакво възклицание, изразяващо изненада. Само краткотрайният по-особен блясък в очите му издаде, че тази страшна вест изобщо му беше направила някакво впечатление.
— Тъй, тъй — каза той учудващо спокойно. — Значи предводителят на контрабандистите ти изпрати свой човек, така ли?
— Не. Самият той дойде при мен.
— Кога?
— В неделя.
— Разкажи ми всичко по-подробно!
— Е, нали знаеш, че жена ми и лесничейката са добри познати. В събота Паулине отиде в лесничейството и аз останах сам почти до полунощ. И ето че някой внезапно почука отвън по капака на прозореца. Помислих си, че е Паулине, и това ме учуди, защото, доколкото си спомнях, тя беше взела ключ. Но когато отворих входната врата, за моя изненада пред мен застана един мъж. Беше Горския призрак.
— Ти веднага ли го позна? Как изглеждаше?
— Отначало, разбира се, не успях нищо да различа, защото непознатият без много церемонии се вмъкна покрай мен в къщата, а в коридора нямаше светлина. „Сам ли сте? — попита ме той. — Знам, че жена ви е у лесничея, и използвам случая да поговоря с вас. Пуснете ме да вляза в стаята!“ Той тръгна пред мен, а аз го последвах. И ето че след малко се изправи пред мен точно такъв, какъвто го описват: крачолите на панталоните натъпкани в ботуши с високи кончови, къса шуба и шапка. На лицето му черна маска. Изпод нея гласът му звучеше глухо.
— Тъй, тъй! — обади се Вилхелми все още толкова необяснимо спокойно. — И какво искаше от теб? Кажи-речи, вече го подозирам.
— Не, не можеш да го подозираш. Пожела нещо много странно — да му дам на разположение задната изба!
— И ти се съгласи с предложението му?
— Това не беше предложение, а настоятелно искане. Да не си мислиш, че кой знае колко ме е питал или молил?
— Е, все пак е трябвало да те попита.
— И през ум не му е минавало. Настоя да му отстъпя избата и предложи годишно да ми плаща за нея по двеста марки. И незабавно ми даде половината от тази сума.
— Аха! Значи парите, които искаш да ми заемеш, са от Горския призрак, така ли?
— Не, Спокойно можеш да ги вземеш. Те са от Зайделман. Стоте марки на Призрака си лежат непокътнати в чекмеджето.
— Но ти знаеш ли на каква опасност се излагаш? Той сигурно ще използва избата ти за склад на контрабандни стоки. Това е съвсем ясно.