— О, не! Нищо подобно! И тъкмо това представлява за мен най-голямата загадка. Ще ми плаща годишно по двеста марки само за да му разреша да… да засипе избата ми! По-късно, след изтичане на договора ни, ще мога отново да извадя всичката пръст от нея.
— Е, това наистина не го разбирам — призна си десенаторът. — Може би иска само да те заблуди, а?
— Не — увери го брат му, — наистина ще я засипе. До тази вечер трябва да я опразня и да оставя ключа на вратата й. След две седмици, тъй ми заяви зловещият посетител, сам ще мога да се убедя, че избата действително е затрупана, и тогава ще си получа обратно ключа. Както виждаш, изобщо не съществува никаква опасност.
Десенаторът бавно поклати глава.
— Това тепърва предстои да се разбере — каза той замислено. — Но ми стана ясно, че не си могъл да се противопоставиш. Обикновено Горския призрак подкрепя исканията си със страшни заплахи. И тежко и горко на онзи, който дръзне да не се подчини на тайнственото чудовище!
— Е, това е то! — възкликна мелничарят. — Горския призрак ме заплаши със смърт, ако откажа да му дам избата. А в противен случай много скоро съм щял да забележа, че всичко щяло да ми потръгне. И тъй аз се съгласих, след като ми обеща да уреди нещата така, че да си нямам никакви неприятности. А сега идва най-учудващото от цялата история. Още на следващия ден във воденицата дойде Зайделман и ми предложи да работя за него. Не е ли като в приказките?
— Хмм — промърмори десенаторът, — не вярвам в приказките. Те са за децата, а не за нас. Казваш, че Зайделман дошъл при теб, и то бащата, нали?
— Бащата. Вече ти обясних най-подробно, че иска да смели зърното възможно най-бързо, за да може по-изгодно да продаде брашното, и така нататък.
— И ти наистина ли мислиш, че тази поръчка е в някаква връзка с Горския призрак?
— Изобщо няма място за съмнение. През нощта ми обещават, че работите ми ще потръгнат, ако отстъпя избата си, и още на следващия ден получавам тази чудесна поръчка. Едва ли е случайно.
— Хмм! И как си обясняваш връзката между едното и другото?
— Доста дълго си блъсках главата над това и най-сетне изведнъж проумях как стоят нещата. Огледаш ли въпроса както трябва от всички страни, виждаш, че съвсем не е толкова сложен и загадъчен. Горския призрак оказва огромен натиск върху хората от Хоентал и околността. Той е, така да се каже, не-коронованият крал в тези планини. Бедните хорица са му пряко подчинени като контрабандисти, укриватели, пратеници и още знам ли как — стига само Горския призрак да има нужда от помощта им. Другите оставя на спокойствие. Но онези, които са му необходими, са принудени непременно да се подчинят на волята му, иначе така ще загазят, че ще е по-добре да вземат едно въже и да се обесят. Забележи добре — бедните хора! Винаги съм си мислил така. Обаче моят случай ми отвори очите. Незабавното появяване на Зайделман с въпросната поръчка сигурно е станало под натиска на Горския призрак. С изключение на барон Фон Вилдщайн Зайделманови са най-богатите в цялата околност, а очевидно и те са били принудени да се подчинят на волята на тайнствения Горски призрак. Кой знае с какви средства за оказване на натиск разполага кралят на контрабандистите дори и срещу независимите предприемачи и търговци! Премисли ли човек по-дълбоко нещата, направо може да го хване страх. И ако нещата се погледнат от тази гледна точка, на клетник като мен, дето има само тази Червена воденица, никой не може да му се сърди, че не се е противопоставил на настоятелното искане на Горския призрак.
Мелничарят млъкна и очаквателно погледна брат си. И жената, която следеше разговора с нескрит страх, наостри слух да чуе какво ще отговори Вилхелми. Обаче той гледаше втренчено пред себе си и изобщо не отвори уста. Тогава брат му не се сдържа и викна така, сякаш трябваше да го събуди от дълбок сън:
— Че кажи една дума, де! Ти какво мислиш за тази работа? Вилхелми изправи глава.
— Какво мисля ли? Ах, тъй! Е, ами може и да си прав! А може и не. За теб най-важното е, че сега си добре. Разказвай по-нататък!
— Не остана кой знае колко за разказване — промърмори мелничарят. — Най-много да чуеш още за сърната. Снощи я намерих пред входната врата с една бележка, на която пишеше: „Подарък от Горския призрак.“ Впрочем — продължи той със смутена усмивка, — глупаво стана, че Паулине се прибра, докато все още разговарях с призрака. Беше се вмъкнала съвсем тихо в кухнята и оттам чула всичко. Излезе едва след като Горския призрак си отиде. И сега трепери от страх. Но аз съм на мнение, че в тези неща жените нямат думата. Те са мъжка работа.