Двамата продължиха нататък. Пътят се изкачваше нагоре. Въпреки това Едуард и лесничеят съвсем скоро бяха настигнати от шейната. Тя спря съвсем близо до тях и кочияшът ги поздрави.
— Добър вечер, хора! Тукашни ли сте? Познавате ли околностите?
— Тъй ми се струва! — навъсено промърмори лесничеят, който не обичаше да се разправя с непознати хора.
— Този път ли води до лесничейството?
— Ами да.
— Колко има още да пътуваме?
— Само до лесничейството ли отивате?
— Да. Този господин иска да се види с лесничея Вундерлих.
— Ще посети стария Вундерлих? Е, ами това съм аз. При тези думи пътникът в шейната разтвори отпред кожената яка, така че да се вижда по-добре лицето му с черните мустаци. Навярно този жест трябваше да замени представянето, което непознатият преднамерено пропусна. Сега той се намеси в разговора:
— Самият вие ли сте господин лесничеят? Добре, че така се случи. Колко ни остава още?
— Само пет минути. ; ?
— Тогава, моля, качете се при мен.
— Благодаря! Мога и да повървя. Пътят е стръмен, а снегът — дълбок. Не искам конете да…
— Те са яки, а нали и както казахте, става дума само за съвсем късо разстояние. Елате!
При тези думи непознатият вече отметна одеялата в шейната.
— Е, както желаете! — каза старият Вундерлих. — Но аз съм топло облечен и мога да седна на капрата, а това момче носи летни дрехи, понеже няма други. Вземете го при вас!
Едуард се поколеба, ала непознатият го хвана за ръката и го дръпна да се качи в шейната. Лесничеят Вундерлих се покатери на капрата и пътуването продължи.
Не размениха нито дума повече. Режещият вятър, който свиреше в гората и лудо гонеше снежинките из въздуха, не даваше никаква възможност да се завърже разговор. Едуард се сгуши по-удобно под топлите одеяла. Непознатият, който грижливо му направи място, не му обърна повече никакво внимание, а Вундерлих безмълвно седеше на капрата и си блъскаше главата над толкова необичайното посещение.
След около пет минути малко встрани от пътя под високите, отрупани със сняг борове, видяха да се появява лесничейството. По знак, даден от Вундерлих, кочияшът свърна натам, но още преди да спре шейната, вратата се отвори и на прага застана доста закръглена жена с фенер в ръката.
— Добър вечер, Бербхен! — подвикна лесничеят. — Звънчетата ли те накараха да излезеш? Едва ли си си мислила, че днес твоят старец ще си пристигне у дома като знатен господин, а?
Жената учудено възкликна и излезе на стъпалата.
— Вярно, вярно… ама шейната я очаквах!
— Ти ли? Че какво общо имаш с тази шейна?
— Малко след като ти излезе, един каруцар докара от града два куфара и ми обясни, че господинът, комуто принадлежи багажа, ще дойде по-късно с шейната.
Старият хвърли поглед към непознатия, който току-що беше слязъл след Едуард.
— Значи вие сте собственикът на куфарите, така ли?
— Да. И всичко останало ще узнаете незабавно. Но нека първо побързаме да влезем в къщата!
При тези думи той пъхна в ръката на кочияша бакшиш, след което човекът му благодари с дълбок поклон и доволно усмихнат, отново се метна на шейната.
— Както виждате, драги ми господин лесничей, аз изгарям мостовете след себе си — засмя се изпадналият в добро настроение непознат. — Вече не мога да се върна обратно и в тази разбесняла се снежна виелица съм предоставен на вашето гостоприемство. Волю-неволю ще трябва да ми разрешите да вляза.
Лесничеят, комуто обноските на непознатия явно допаднаха, махна с ръка.
— Готово! Вървете пред мен!
Госпожа Вундерлих им освети тъмния коридор, за да минат по-него и да влязат във всекидневната — едно ниско помещение, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия. Мебелите бяха най-обикновени и съвсем непретенциозни, но всичко блестеше от чистота, а огромната кахлена печка в ъгъла излъчваше приятна топлина.
Лесничеят доверчиво подаде ръка на непознатия и каза:
— И така, добре дошли, господине! Съблечете си палтото и се настанете удобно! Жено, супата готова ли е? Този път трябва да стигне за още двама души.
— Да, да, отивам — увери го лесничейката и делово се завтече към кухнята.
Непознатият закачи коженото си палто и шапката на една кука в стената до самата врата.
— Моля ви, не си правете никакъв труд заради мен! — възпротиви се той. — Не съм гладен, а и преди да мога да помисля да си пъхна краката под вашата маса, ще трябва да ви се представя, за да знаете кой толкова неочаквано е нарушил домашния ви уют. Този млад човек роднина ли ви е?