— Точно така ще стане — кимна Арнд. — Утре още в ранни зори ще трябва да се захвана на работа.
— Това ще рече, пак да пътувате за града, нали?
— Да. Отново ще посетя полицията. Струва ми се, че ще успея за кратко време окончателно да реша задачата, която съм си поставил.
С такива разговори двамата стигнаха до селото, през което трябваше да преминат по цялата му дължина, за да се доберат откъм другата му страна до пътя, водещ към лесничейството. Би било твърде опасно, ако от мината бяха тръгнали направо да се прибират, защото някой скрит шпионин много лесно можеше да установи кой е бил непознатият, който бе направил толкова примамливо предложение на Горския призрак за неговата банда.
Двамата закрачиха по дългата селска улица. Прозорците на повечето къщи от двете й страни бяха вече тъмни. Беше късно, а жителите на Хоентал, които покрай всичко друго трябваше да пестят и осветлението, имаха навик през зимните месеци да си лягат доста рано.
Ето защо рядко срещаните тук-там осветени прозорци с още по-голяма сила привличаха вниманието на двамата среднощни странници. По едно време Вундерлих се взря в една малка порутена къщурка, която едва ли можеше да се каже, че има вид на обитаемо човешко жилище.
— Хмм — промърмори той под нос, — при Шулце още свети. Или той, или жена му будува, а ми се струва, че отдавна вече можеха да са си легнали. Та нали би трябвало да пестят всеки пфениг!
— Кой е Шулце? — попита Арнд.
— Може би най-големият бедняк в цялото село, като се изключат, разбира се, хората, настанени в приюта за бедни. Той обслужва вагонетките в мината и за това получава такова възнаграждение, с което буквално може да си купи само сол, хляб и картофи.
Арнд се накани да отговори, но не успя. В същия миг забеляза нещо, което го накара да забрави всичко друго, да сграбчи ръката на спътника си и припряно да го дръпне настрани.
— Бързо, Вундерлих! Елате!
С тези думи детективът се притаи зад гъстия жив плет, растящ покрай улицата. Лесничеят го последва без никаква съпротива. Но след като се скри, пожела да узнае какво става.
Детективът предпазливо посочи насреща към мизерната къщичка, където живееше онзи Шулце, за когото бе споменал Вундерлих.
— Погледнете там!
Вратата на малката постройка беше отворена. В рамката й се появиха двама мъже. Единият, който държеше в ръка запалена газена лампа, за да осветява пътя на другия, бе облечен тъй мизерно, а и иначе изглеждаше толкова беден, че сигурно беше собственикът на порутената къщурка. Другият обаче имаше по-скоро вид на заможен човек. Носеше високи ботуши, шуба и шапка, а на лицето си беше поставил черна маска.
— Мътните го взели! Горския призрак! — прошепна лесничеят, защото си помисли, че пред очите му отново е онзи човек, който бе видял неотдавна да излиза от дъсчения склад при мината.
— Горския призрак! — кимна Арнд. — Или пък не! Защото това не е същият човек, с когото преговарях горе при мината. Този тук е по-строен, а и малко по-нисък. Имам много набито око за такива разлики и сигурно не се лъжа. Но облеклото на двамата е абсолютно еднакво. Винаги, когато не броди из заснежената гора, Горския призрак се появява в такива дрехи.
— Ами тогава значи има два Призрака, така ли? — попита смаяният Вундерлих.
— Точно така. Двама души, които работят в пълно разбирателство, се появяват под маската на Горския призрак. А сега тихо! Да видим какво става отсреща!
Човекът с лампата се сбогува с другия, като направи почтителен поклон. В отговор посетителят само едва-едва кимна с глава. После вратата се затвори. Горския призрак закрачи нагоре по улицата, а това означаваше, че няма да мине покрай Арнд и Вундерлих, които го проследиха с напрегнати погледи от скривалището си.
— Ще трябва да установим накъде ще се отправи маскираният — тихо каза детективът. — Внимание! Винаги ще вървим в самия край на улицата и ще търсим прикритие! Ако случайно се обърне, не бива да ни забележи. А сега напред, преди да сме го изгубили от очи!
И така те се запромъкваха подир непознатия, който постоянно се оглеждаше ту наляво, ту надясно, но само не и назад. Очевидно въпреки късния нощен час Горския призрак не се чувстваше в пълна безопасност в селото и в случай на някаква неочаквана среща имаше пълна готовност веднага да изчезне нейде между плетищата и оградите и да офейка надалеч.
Преследването не продължи дълго. Арнд и Вундерлих трябваше внезапно пак да се прикрият, защото човекът с маската спря пред една къща, която не изглеждаше кой знае колко по-добре от съборетината на Шулце.