— Няма ли да почакаме, докато маскираният излезе?
— Не. Предпочитам да се върнем в селото. Имам си основания. Искам колкото е възможно по-скоро да си поговоря сериозно с онзи мъж, когото преди малко нарекохте Вилхелми. Що за човек е той? Очевидно го познавате.
Двамата закрачиха обратно по пътя, по който току-що бяха дошли. Не беше необходимо да се крият повече и затова вървяха по средата на улицата и спокойно разговаряха, без да си шепнат.
— Любопитен съм да разбера дали има жител на Хоентал, когото да не познавам — заяви Вундерлих. — Селото не е голямо. Поживееш ли известно време тук, опознаваш всички. А чертожникът Вилхелми си е роден хоенталец.
— Тъй, тъй. Чертожник ли е?
— Да, десенатор. Работи за Зайделманови.
— Изглежда, живее твърде мизерно, а? — Онзи, който е зависим от Зайделманови, сигурно никога няма да напълнее. Те никому не плащат прилично.
— Женен ли е?
— Да, има жена и деца, които вече от доста дни са тежко болни. На всичко отгоре трябва да се грижи и за старата си тъща. След като се ожени, брат му получи Червената воденица, дето е горе до самата гора.
— Предполагам, че братът живее по-добре и тогава би трябвало по закон да помага на десенатора.
— Но не може, господин братовчеде. Самият той няма какво да яде. С построяването на новата парна мелница барон Фон Вилдщайн му подля такава вода, че, кажи-речи, няма вече никакви поръчки. А преди това работата му процъфтяваше. Мелничарят е трудолюбив човек, също както и десенаторът. Наследи воденицата потънала в дългове, но полека-лека я изправи на крака. Ала туй време вече отмина.
— Значи и десенаторът Вилхелми е трудолюбив човек? А иначе свестен ли е?
— Разбира се. Честен, почтен, порядъчен. Само е малко озлобен. Мизерията го направи такъв.
— Тогава вече знам как стоят нещата. Лесно обяснимо е, че макар и да обича справедливостта и законността, един такъв човек като нищо може да се поддаде на съблазнителните примамки на Горския призрак. Нуждата закон променя. А често нуждата погазва и най-хубавите човешки принципи. Както казах, искам да си поговоря с Вилхелми. Ще го накарам да се откаже от краля на контрабандистите, а така ще успея после да науча от него и последното, което ми е необходимо да знам за Призрака, за да сложа край на противозаконната дейност на този негодник.
— Хмм — промърмори Вундерлих. — Всъщност би трябвало да говорите за двама негодници. Нали преди малко сам заявихте, че двама мъже играят ролята на Горския призрак.
— Точно така — усмихна се Арнд. — Ще заловя и ще обезвредя и двамата.
Междувременно Арнд и лесничеят отново бяха стигнали долния край на селото. Няколко минути по-късно се изправиха пред вратата на къщичката, където живееше десенаторът Вилхелми. Без да му мисли много-много, Арнд повтори онова, което бе направил Горския призрак, и почука на осветеното прозорче, което отново бе закрито с кърпата. После побутна лесничея да мине напред.
— Вие говорете с човека! Той ви познава. Молим го само за един кратък разговор по важна работа.
Така и стана. Този път десенаторът отвори прозореца, изслуша желанието на Вундерлих и ги пусна да влязат.
— Това е моят братовчед Арнд — представи Вундерлих детектива. — Спешно иска да ви попита някои неща.
Десенаторът измери „братовчеда“ с неспокоен изпитателен поглед. Ясно си личеше, че съвестта му не е чиста.
— За съжаление не мога да поканя господата в стаята — извини се той, — понеже тя едновременно е и спалня, и всекидневна, и работна стая. Там лежат жената и децата ми. Те са болни. Ако нямате нищо против, да отидем в кухнята…
— Добре, добре — дружелюбно кимна Арнд. — Да вървим в кухнята!
Малката къщичка, която нямаше горен етаж, се състоеше само от две помещения — отдясно голямата стая и отляво кухнята, която не беше кой знае колко по-малка от нея. Между тях се намираше коридорчето.
Вундерлих се настани върху пейката на зиданата печка. Явно се канеше да играе ролята на слушател в предстоящия разговор. Вилхелми побутна един стол към детектива, а сам седна на масата точно срещу него.
— Мога ли да попитам какво ще желае господинът от мен? — с несигурен глас поде разговора Вилхелми.
— Само някои сведения — отвърна Арнд, който се стараеше и с тона, и с поведението си да разсее недоверието на десенатора. — Чух, че работите за фирма „Зайделман и син“. Добре ли печелите?
Въздишка на облекчение повдигна гърдите на Вилхелми.
— Ах, това ли било? — рече той, без веднага да отговори на въпроса, зададен му от Арнд. — Сега разбирам. Вероятно сте работодател, а може би дори и фабрикант и искате да ми предложите работа, навярно с по-благоприятни условия, отколкото при Зайделманови.