— Във всеки случай искам да ви помогна — избегна прекия отговор детективът. — Мисля, че в момента не сте особено добре.
— Господине, с такива подробности мога да ви разкажа що е глад и мизерия — призна десенаторът, — че да ви се изправят косите. Само до вчера бях в безнадеждно положение и не знаех какво да правя. Жената и децата са тежко болни, стаята е неотоплена, няма нищо за ядене, никакви лекарства, нито пукнат грош, че и дългове на всичко отгоре. Направо да се отчаеш. В страшната си безизходица отидох при Зайделман. Нищо не ми даде. Помолих го за малка сума от спомагателната каса на рентиера Зайделман. Нищо не ми даде. Исках да му продам няколко готови десена. Каза ми, че съм откраднал скиците от някакъв друг човек, който наскоро бил оставил на бюрото му своите листове с десени. В това няма нито капка истина.
Спомня ли си този час, кръвта ми кипва и ме обзема страшно огорчение. Ето на какви мъчения ме подложи Зайделман. Тук Арнд прекъсна десенатора.
— Но, моля ви, нещо не разбирам.
— Какво не разбирате?
— Как сте изпаднали в такава крайна мизерия? Та нали имате и допълнителни приходи, които сигурно не са малки.
— Допълнителни приходи ли? Какви?
— Ами разнасяте писмата на Горския призрак, а това несъмнено се заплаща добре.
Седналият на печката Вундерлих се почеса зад ухото. Изведнъж му стана твърде задушно, защото предположи, че решителният момент е настъпил. В първите мигове Вилхелми изглеждаше напълно обезоръжен. Той пребледня като мъртвец и втренчи поглед в Детектива така, сякаш виждаше зъл дух.
— Писмата на… на Горския призрак… ли казахте?
— Ами да — най-спокойно заяви Арнд без никакъв упрек в гласа. Съвсем делово. — Ей там във вътрешния ви ляв джоб има едно такова писмо. Знам го със сигурност.
Вилхелми скочи на крака. Но после остана като вцепенен.
— Господине — заекна той, — откъде…
— Откъде го знам ли? Може би ще ви обясня по-късно, когато станем добри приятели. Но първо трябва да се убедя, че сте откровен и честен към мен. Ще признаете ли, че съм прав за писмото?
Десенаторът се отпусна на стола си. Ръцете му се плъзнаха и безсилно провиснаха от двете му страни. Главата му клюмна на гърдите. Беше на края на силите си.
— Още първия път ме спипаха! — простена той. — Сега вече всичко свърши, всичко свърши!
Арнд се пресегна през масата и сложи длан върху рамото му.
— Успокойте се, господин Вилхелми! Лъжете се. Нищо не е свършило. Дойдох при вас като приятел, а не с намерението да направя нещастието ви още по-голямо. Нека оставим на първо време писмото настрана! Казахте, че Зайделман е отхвърлил всичките ви молби и ви е измъчвал, нали?
След тези думи десенаторът рязко изправи глава. Очите му искряха от гняв и омраза.
— Да, Зайделман е чудовище, сатана в човешки образ!
— Изглежда, не цените особено високо господин Зайделман — каза Арнд. В същото време той извади портфейла си, измъкна от него една банкнота и я сложи на масата пред Вилхелми. — Вместо отказаната ви предплата! Някой и друг ден тези пари ще ви стигнат за храна, отопление, лекарства и всичко, от което спешно се нуждаете.
Изненаданият Вилхелми втренчи поглед първо в банкнотата, а после в щедрия дарител.
— Петдесет марки!… Господине, от къде на къде ми предлагате такава сума?
— Искам да ви помогна да се отървете от властта на Горския призрак, който може най-много да ви докара някоя още по-голяма беда.
Десенаторът поклати глава с явно съмнение.
— Не мога да повярвам в толкова голяма човечност. Просто трябва пак да ви попитам: от къде на къде ми давате тези пари?
— Тогава ще се опитам да ви дам известно обяснение — дружелюбно се усмихна Арнд. — Към това ме подтиква професията ми, за която имам малко по-особено схващане и която упражнявам също малко по-различно от другите. Аз съм таен полицай.
Бледите страни на десенатора придобиха пепеляв оттенък.
— Вие сте… полицай? — По лицето на изплашения човек си личеше, че вътрешно се подготвя за отчаяна съпротива. — Какво искате от мен?
— Истината за Горския призрак.
— Нищо не знам за него.
— Току-що той беше при вас. Или ще отречете?
— Това не беше Горския призрак.
— Ами кой тогава?
— Мой добър приятел.
— В селото ли живее?
— Да.
— Как се казва?
— Защо се интересувате?
— Защото искам да отида при него и да го попитам защо в едно съвсем миролюбиво село най-ненужно си слага маска, когато посещава приятеля си Вилхелми.
Банкнотата все още лежеше на масата. Възмутеният Вилхелми я побутна обратно към Арнд.
— Даже и един таен полицай не бива да си служи с толкова долни средства — да се представя за благодетел пред един бедняк, да предлага пари на един гладуващ човек, само и само да го уличи в някакво престъпление и да го погуби.