— Не. Срещнах го по пътя и го взех с мен, за да свършим с него тук една работа.
— Тогава първо се оправете с него! Аз не бързам.
— Съгласен съм, понеже не ми се иска да карам Едуард да ме чака. Гладът е неприятно нещо!
На стеснително застаналия на прага Едуард лесничеят направи знак да го последва в кухнята. А там край огнището бе застанала госпожа Вундерлих и разбъркваше димящата супа.
— Жено, водя ти един много гладен гост. Преди всичко напълни на момчето една чиния със супа! Положението у Хаузерови е лошо… Едуард, я седни ей там на масата! Тъй, ето ти хляб, ето и масло, а тук има нож! Бербхен, можеш да му донесеш и парче салам.
Едуард седна и започна да се храни. Лесничейката припряно се засуети насам-натам, за да задоволи глада на младежа. Междувременно мъжът й разказа всичко, което беше научил от Едуард. Спомена и за срещата им в гората. Госпожа Бербхен го слушаше с високо вдигнати вежди. Отначало в очите й се появи израз на нескрито учудване, но в края на разказа те излъчваха само дълбоко и искрено състрадание.
— Боже, Боже, какво нещастие, каква беда! Човек трябва да помогне с каквото може. Аз ще…
— Да — прекъсна я лесничеят, — а после ще направиш на Едуард един пакет с хляб, малко брашно и разни други неща. Не забравяй дърва и едно чувалче с въглища! Нека вземе малката шейна и да натовари всичко върху нея! Сега аз отивам във всекидневната да се погрижа за непознатия. Изглежда ми свестен човек, но все пак е странна птица, още повече че тъй тайнствено премълчава името си. Бербхен, ти знаеш ли нещо за него?
— Само това, което вече ти казах. Първо е изпратил двата куфара, а ето че и той самият пристигна.
— Е, ще трябва малко да го поразпитам. Погрижи се добре за Едуард! Нека после дойде при мен да се сбогуваме!
Когато Вундерлих отново влезе във всекидневната, видя, че непознатият се беше разположил на канапето тъй удобно, сякаш си беше у дома. Той се усмихна весело и доволно на влизащия лесничей, а после му подаде отворената кесийка с пури:
— Моля, господин лесничей, вземете си една, за да мога и аз да запаля! Дяволски много ми се иска да запуша. Но Вундерлих отказа с думите:
— Благодаря, господине! С тези нещица никога не успях да свикна. Оставам си верен на моята лула. Но, за Бога, пушете колкото искате! Ето, вижте, тъпча я с моя най-обикновен тютюн. Тъй, а сега ще можем малко да си поприказваме. Междувременно ще нахранят момчето в кухнята. Клетият Едуард! Наистина е зле. Лоши времена и лош живот настанаха тук в планините! Но навярно вие си нямате никаква представа от тези неща.
— Хмм — обади се непознатият, — струва ми се, че добре съм запознат с тукашното положение. Ами кой е този младеж?
Ето как разговорът отново се насочи към Едуард Хаузер. Лесничеят още веднъж повтори разказа, който жена му вече беше чула в кухнята. Така самият той пак осуети изпълнението на собственото си желание, защото все още не можеше да узнае кой е странният посетител. А когато най-сетне свърши с описанието на тежкото положение на Хаузерови, Едуард се върна от кухнята, за да благодари на лесничея и да се сбогува с него.
Но те не го пуснаха да си отиде тъй бързо. Непознатият, чието съчувствие към бедното семейство на тъкачите се беше събудило, го задържа още доста време, за да си поприказва с него.
— Лесничеят ми разказа някои неща за вас. Млади човече, я ми кажете, умеете ли да мълчите?
Доста учуден от странния въпрос на непознатия, Едуард го погледна въпросително и колебливо отвърна:
— Разбира се.
— Тогава вземете! Това е сумата, която дължите на Зайделман, а това е за вас, защото твърдо сте устояли на изкушението да откраднете.
Той бръкна два пъти в кесията си и първо в дясната, а после и в лявата ръка на Едуард пъхна няколко златни монети.
От радост и от изненада Едуард бе толкова слисан, че не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.
— Бре, да се не види! — възкликна лесничеят. — Господине това шега ли е, или е сериозно?
— Съвсем сериозно е, а на мен ми прави удоволствие като някоя хубава шега. — Че нима можете ей тъй на, без нищо, да пилеете толкова ужасно много пари?
— Няма да обеднея.
— По дяволите, господине, ама че работа! Хей, Едуард, ти какво ще кажеш? Зайделман ще си получи грешните пари, ай за теб ще останат предостатъчно. Виждаш ли как всичко се оправи! Още утре сутринта ще поговоря с главния надзирател на мината. Мисля, че заради мен все ще ти намери някаква работа… Да, да, момчето ми, добрият стар дядо Боже е все още жив!
Най-после Едуард си възвърна способността да говори. Никога през живота си не беше държал в ръце такава сума.
— Господине — каза той с потреперващ глас, — не мога да ги приема! !